Проповеди и беседи

ЖИТИЕ НА СВЕТИ НИКОЛАЙ ЧУДОТВОРЕЦ

Св. Николай се родил през втората половина на III в. в Патара, град в малоазийската област Ликия. Още от детски години той проявявал ония добродетели, чрез които се прославил пред Бога и човеците. Когато стигнал юношеска възраст, неговият чичо Николай, епископ Патарски, уговорил родителите му да посветят сина си на служение Богу и скоро го възвел в чин презвитер. По време на ръкоположението епископът, изпълнен с пророчески дух, се обърнал към народа и, като посочил юношата, извикал: "Братя! Аз виждам ново слънце, което изгрява над земята и обещава утеха на всички скърбящи. Блажено е стадото, което ще го има за пастир, защото той ще приведе към истината заблудените овци, ще ги пасе на пасбището на благочестието и ще бъде помощник на всички страдащи!" Целият живот на св. Николай бил изпълнение на тия пророчески думи: той не преставал да помага на страдащите, да защищава невинните, да укрепява слабите със словото на истината и вярата.

След смъртта на родителите си той употребил всичкото си богато наследство за добри дела, стараейки се да не го знаят тия, на които правел благодеяния. Той помнел Божията заповед - да правим добро скришом ида не търсим за него светска слава.

Един твърде богат жител на гр. Патара ненадейно изгубил състоянието си и изпаднал в голяма беднотия. Привикнал към богатство, той не бил в състояние да се бори с изкушенията на бедността и замислял вече по безчестни пътища да доставя средства за живот на себе си и на своето семейства, което се състояло от три дъщери. Той имал намерение да пожертвува честта на дъщерите си. Но той не успял да изпълни своето греховно намерение, защото бил спасен с навременната помощ на св. Николай. Като узнал за бедственото му състояние, Божият угодник нощно време му подхвърлил през прозореца голяма кесия със злато. Като се събудил сутринта, нещастният баща едвам могъл да повярва на неочакваното богатство. Работите му се поправили и наскоро той омъжил най-голямата си дъщеря. Св. Николай решил по същия начин да устрои съдбата и на останалите дъщери. След известно време той пак подхвърлил такава кесия със злато. Наредена била честно и втората дъщеря, и зарадваният баща излял пред Бога своите чувства на благодарност.

"Милосърдни Боже, Който си ни изкупил със Своята кръв и сега ме удържаш от грях и безчестие - молил се той, - покажи ни тоя, който служи за оръдие на Твоята благост; покажи ни тоя земен ангел, който ни спасява от грях и освобождава от порочни замисли!"

Това желание било изпълнено. Една нощ той чул лак някой отворил прозореца и хвърлил също такава кесия, както и по-рано. Бързо станал, затичал се подир своя благодетел, и познал Николай, който в това време управлявал Патарската епархия в отсъствие на своя чичо, който заминал за Йерусалим. Той паднал пред нозете му и, проливайки сълзи на благодарност, казвал: "Ако не беше те лратил Господ да ни спасиш, аз не щях да устоя против изкушенията и бих увлякъл в грях и безчестие невинните си дъщери".

След завръщането на чичо му, св. Николай сам се отправил за Божи гроб и във време на пътуването по море с молитва укротил морската буря и възкресил един моряк, който се убил при падане от върха на корабната мачта. Все повече и повече горейки от любов към Бога, Николай се поселил в един манастир и желаел всичкия си живот да посвети на Господа и да Му служи чрез трудовете и лишенията на монашеския живот. Но волята Господня му била предназначила друг път. Една нощ св. Николай, стоейки на молитва, чул глас, който му говорел: "Николай, влез във всенародния подвиг, ако искаш да получиш от Мене венец!" В страх и недоумение Николай размишлявал в себе си - какво ли означава това призоваване? Същият глас му казал отново: "Николай, това не е оная нива, на която можеш да принесеш очаквания плод. Обърни се към лю-дете, та в тебе да се прослави името Ми!" Сега Николай разбрал, че Господ му посочва друг живот и иска от него не монашеско служение. Покорен на Божията воля, той оставил избрания от него живот и се отправил в Мир (главен град в областта Ликия), без да знае за какво го предназначава Господ, но бил готов да изпълни Неговото повеление.

В същото време в гр. Мир избирали архиепископ на мястото на неотдавна починалия епископ Йоан. Събралите се от всички градове епископи се затруднявали в избора и разбирайки, че само един Бог може да ги просвети и вразуми, готвели се към това дело чрез молитва и пост. Господ Бог чул молитвата им и на един от тях открил волята Си. На тоя епископ във време на молитва се явил един мъж, сияещ е неземна светлина, и му заповядал същата ранна сутрин да застане на църковните врата и да очаква минаващите. "Пръв, който влезе - казал той - е избраният от Бога, името му е Николай". Епископът разказал на другите за случилото се и застанал рано сутринта на църковните врата, а другите епископи се събрали в храма. Между това св. Николай пристигнал в Мир, прекарал почти всичкото време в молитва и тая сутрин, по свой обичай, отишъл в храма да слуша утренята. Току що прекрачил вратата, и епископът го спрял и попитал за името. - "Николай, раб на твоя светиня, Владико" - отговорил той смирено. Тогава епископът, като го хванал за ръка, довел го в храма и го поставил сред другите епископи. Мълвата за всичко това бързо се разнесла и народът се струпал в безбройно множество. Наученият чрез видение епископ се обърнал към народа и, като посочил Николай, казал: "Приемете, братя, своя пастир, когото помаза Дух Свети и комуто Той повери ръководството на нашите души. Постави го не събрание на човеци, но Божието определение!" Народът се радвал и благодарил на Господа. Сам Николай в дълбоко смирение, смятайки себе си недостоен за високия сан, искал да се отрече от него, но се покорил на волята Господня и приел архиепископството. Цариградският патриарх св. Методий разказва, че няколко време преди това св. Николай сам имал видение. Нощем му се явил Иисус Христос, сияещ от слава, и му връчил Евангелие, украсено със злато и бисери, а от другата страна пресв. Богородица му възлагала светителски омофор.

Станал пастир на Мир-Ликийската църква, св. Николай бил винаги строг към самия себе си още повече засилил трудовете си. Той разсъждавал, че според новия сан и място повече от преди трябва да живее не за себе си, а за другите. Избрал си двама достойни сътрудници от презвитерите и неуморно се грижел за благото на тия, които били поверени на грижите му. Всички приемал с бащинска любов, изслушвал всякакви молби и оплаквания, охотно давал помощ и съвет, с твърдост се застъпвал за невинните и обидените. Сред такива грижи го застигнала бурята на гонението, предприето срещу християнската Църква, която в течение на 50 години се ползувала със спокойствие и тишина.

Това страшно гонение, повдигнато от императорите Диоклетиан и Галерий, продължило 10 години. То започнало в столичния град Никомидия, където на самия празник Рождество Христово били изгорени в храма до 20,000 християни. Оттам гонението се разпространило по многобройните области на Рим-ската империя. Навсякъде издирвали християните и ги предавали на мъчения и смърт. Без да гледа на опасността, св. Николай продължавал безбоязнено да проповядва Христа, и затова заедно с много християни бил затворен в тъмница, където престоял дълго време, понасяйки с търпение и глад, и жажда, и различни страдания, като не преставал със словото Божие да утешава другите затворници.

Най-после гонението се прекратило. Новият император Константин познал истинния Бог, Който му дарувал чрез силата на Кръста победа над враговете. Той освободил проповедниците на словото Божие и навсякъде разрушавал идолските капища и строил храмове на истинския Бог. Тогава и Николай се върнал на своя архиепископски престол.

 

 

Кървавите гонения се прекратили. Но скоро за Църквата настъпило не по-малко бедствено време. Наченали се вътрешни раздори. Някои лъжеучители започнали да проповядват ереси. Така, Арий, презвитер александрийски, отхвърлял Божеството на Иисуса Христа. Желаейки да въдвори мир в Църквата, император Константин в 325 г. свикал на събор в гр. Никея епископите от всички области. Събрали се 318 отци. Това бил Първият вселенски събор.

На тоя събор, който продължил около два месеца, бил съставен Символът на вярата (до осмия член) за общо църковно употребление. Ереста на Арий била осъдена.

Разказват, че св. Николай в спор с Арий не могъл равнодушно да понесе богохулните му думи и в присъствие на цялото събрание му ударил плесница. За тая му постъпка св. отци лишили Николай от архиерейски сан. Но някои от най-достойните отци на събора се удостоили с чудесно видение: видели от едната му страна Господ Иисус с Евангелие, а от другата - Божията Майка с омофор. Като узнали, че Сам Господ и пречистата Му Майка възвръщат на Своя избраник Николай отнетото от него, св. отци вече не осъждали дръзновената му постъпка и започнали да го почитат като велик Божи угодник.

Като се върнал от Никея, св. Николай започнал пак да управлява своето паство, като го утвърждавал в истинското учение и опровергавал всякакви лъжливи учения, които могли да смутят вярващите. За всичко се обръщали към него и търсели неговата помощ. Всички били убедени, че в негово лице ще намерят защитник на правдата и изобличител на всяка несправедливост. Веднъж във Фригия (Мала Азия) бил повдигнат бунт и императорът изпратил там трима военачалници: Непотиан, Урс и Ерпилион, със значителна войска. Застигнати от буря около бреговете на Ликия, те били принудени да спрат недалеч от гр. Мир. Тук техните войници, като слезли от кораба, започнали да ограбват жителите, и от това произлязло кърваво сблъскване. Като чул за това, св. Николай незабавно дошъл при враждуващите и чрез съвети успял да възстанови между тях съгласие.

В това време получил известие, че в негово отсъствие градоначалникът, подстрекаван от лоши люде, осъдил на смърт трима невинни граждани, за които всички в града скърбели и плачели. "С нетърпение те чакат, владико - казали му известителите, - защото всички са уверени, че ако ти беше там, нямаше да допуснеш такава несправедливост". Светителят бързо се отправил за града, като взел със себе си и пратените от царя военачалници. Когато той влязъл в града, нещастниците вече били доведени на мястото на наказанието. С гол меч в ръка палачът вече се готвел да изпълни присъдата, когато изведнъж народът отворил път и светителят Николай, като дошъл при палача, изтръгнал меча от ръката му и снел оковите от нещастниците, които с радостни сълзи паднали пред нозете му. Никой не смеел да се противи на великия пред Бога и людете светител. Градоначалникът, чувствувайки себе си виновен, започнал да се оправдава. Но св. Николай го заплашил с гнева на Бога и царя. И той, изповядвайки своята вина, започнал смирено да моли за прошка.

След известно време същите военачалници, като се върнали в Цариград след усмиряването на бунта, били наклеветени от цариградския градоначалник, който със злато бил подкупен от завистливи техни врагове. Той донесъл на царя, че те уж замислят да вдигнат бунт срещу него. Царят заповядал да ги затворят в тъмница, докато бъдат съдени. Но скоро злобните клеветници, боейки се, че в съда ще се разкрие невинността на затворниците, убедили градоначалника отново да донесе на царя, че те и в тъмницата продължават своите коварни замисли. Нещастните узнали за това чрез тъмничния стражар и били поразени от ужас, като не виждали никаква вина в себе си. Последната надежда да бъдат оправдани им била отнета, и те трябвало да загинат като злодеи. Тогава един от тях, като си спомнил как светителят Николай, спасил от смърт Тримата невинни граждани, започнал задочно да го моли за застъпничество и извикал:

- Боже Николаев, Който си избавил тримата затворници от незаслужена смърт, погледни милостиво и на нас, невинно осъдените, понеже нямаме помощник между людете. Побързай да ни помогнеш!

Бог чул молитвата и изпратил на нещастните помощ чрез Своя угодник, великия архиерей Николай. Същата нощ на царя се явил насън св. Николай и му казал:

- Освободи тримата военачалници, които невинно страдат! Ако не послушаш, ще вдигна срещу тебе война, и ти ще загинеш.

Учуден, царят запитал:

- Кой си ти и как смееш да ме заплашваш?

Светителят отговорил:

- Аз съм Николай, архиепископ на Мир-Ликийската митрополия.

Същия сън видял и цариградският военачалник и съобщил това на царя, който на следния ден повикал тримата военачалници и им казал:

- Чрез какво магесничество сте ни изпратили такъв страшен сън, и кой е тоя страшен и разгневен мъж, които иска вашето освобождение и смее да ме заплашва с война и гибел?

Военачалниците с изумление гледали един на друг. Като не знаели какво да отговорят на царя, те могли само да го уверят в своята невинност. Но изведнъж, като вдигнали очи, те видели наред с царя светителя Николай и започнали гръмко да го молят за застъпничество. На въпроса на царя, кой е Николай, за когото те споменават, те му разказали всичко, що видели в Мир; Тогава царят, изумен от чудесното застъпничество на св. Николай, веднага ги освободил, като казал: "Не аз ви дарявам живота, но Николай, великият служител на Господа, когото вие викате за помощ. Вървете при него, благодарете му и кажете да не се сърди на мене, понеже аз изпълних волята му". Царят им дал богати дарове за Мир-Ликийската църква. Като стигнали в Мир, те благодарили на светителя, който ги спасил от смърт и безчестие.

Светителят извършил много други чудеса чрез Божията благодат. Той спасил от буря пътуващи по море и след това, като забелязал в тях грешни наклонности, довел ги чрез своите думи до разкаяние и изправяне. Удивително било влиянието на неговите думи и дори на неговия външен вид, сияещ с божествена благодат, върху сърцата не само на верните люде, но и на неверните, които той обръщал към Бога и укрепявал във вярата.

Като достигнал дълбока старост, той починал тихо и блажено, след кратко боледуване в 342 г. Тялото му било погребано в катедралата на гр. Мир. Неговите нетлени мощи се оросявали от благовонно миро, от което много вярващи получавали изцерение.

През времето на византийския император Алексий I Комнин (1081-1118 г.) мощите на свети Николай били пренесени от гр. Мира в гр. Бари, център на южноиталианската област Апулия. Там живеело многобройно гръцко население. Светите мощи били тържествено посрещнати от епископи, свещеници и възторжения народ на 9 май 1087 г., откогато е установен днешният празник, наричан у нас "летен свети Никола".

Още от 1077 г. град Мира бил завладян от селджукските турци. Броят и благочестието на християните в този град много намалели. По същото време светителят Николай заповядал в съновидение на един благочестив свещеник от Бари да пренесе мощите му в своя град. Избрани мъже се отправили незабавно в три кораба за Мала Азия. На около два километра от тогавашния град Мира се намирала църквата, в която се покоили благодатните мощи на великия древен светител. След преговори с местните християни, с благоговейна радост мощите били натоварени на един от корабите, и с тях заминали за Бари и двама от иноците при храма в Мира. През същата 1087 г. започнал строежът на прочутия храм на светителя Николай и бил завършен в 1139 г. Град Бари се превърнал в любим поклоннически град за християните от всички страни.

Този ден започнали да празнуват в Русия още през 1091 г. поради изключителното уважение всред руските християни към този благодетелен Божи угодник и за възпоменание на чудотворното спасение на удавено дете през годината, когато светите мощи били пренесени в Бари, където се пазят и досега.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев); http://www.pravoslavieto.com/life/12.06_sv_Nikolay.htm

---

Завет на Свети Иван Рилски към неговите ученици

---

Аз, смиреният и грешният Иоан, който не е сторил никакво добро на земята, когато дойдох в тая Рилска пустиня, не намерих в нея човек, а само диви зверове и непроходими гори. Заселих се в нея сам със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив. Небето ми беше покрив, земята постелка и билките храна. Обаче благия Бог, заради любовта на Когото всичко презрях и търпях глад и жажда, мраз, слънчев пек, и телесна голота, не ме остави, но като благоутробен и човеколюбив баща награди цялото мое лишение с изобилие. Какво да въздам на Господа за всичко, което ми даде. Много са благодеянията Му към мене, тъй като погледна от Своите свети височини към моето смирение и ми даде помощ да претърпя всичко, да претърпя не аз, но силата Христова, която е у мене, защото от Него е всяко добро даване и всеки съвършен дар идва отгоре.

И сега като ви гледам събрани в Господа тук, където, както казах, по-рано човек не обитаваше, а само диви зверове, и като чувам, че скоро ще настъпи краят на тукашния ми живот, ви оставям това мое бащинско завещание, както и плътските родители оставят на своите чеда земно наследство от сребро и злато и друго богатство, та да помните вашия, по Дух Свети, баща и да не забравяте неговото завещание.

Зная, възлюбени в Господа чеда, добре зная, че вие като новоначеващи, още сте неукрепнали в монашеския живот. Не бойте се обаче, защото силата Божия в немощ се проявява. Ето защо намислих да ви напиша това грубо и просто мое завещание, та като го имате винаги в паметта си, да се укрепявате духом и телом в Господа и да успявате в добродетелите със страх Божий. Вярвам в моя Бог, на Когото служа от младостта си и усърдно се потрудих, вярвам, че след моето заминаване, тая пустиня, която досега беше страшна и необитаема, ще бъде населена от много пустинни граждани и над нея ще се изпълни написаното: “Чедата на неплодната са повече, отколкото у раждащата.”

Ето защо, моля ви, мои чеда, които събрах в Господа, моля ви, моя утробо, не пренебрегвайте наставленията на вашия отец, който заедно с апостола казва: “Заради вас боледувам, докато се отобрази във вас Христос.” Моля ви и ви заклевам със страшното Божие име, нищо да не разорите или да изоставите след моята смърт, но всичко, както написах, точно да изпълните, както се и обещахте пред Бога. А който престъпи или разори нещо от това, той да бъде проклет и отлъчен от Отца и Светия Дух и да няма дял със светиите, които от века са угодили на Бога, но неговият дял да бъде с ония, които са разпнали Господа на славата и с Неговия предател Юда. Да се заличи името му от книгата на живите и да не бъде записан при праведните.

Преди всичко ви завещавам да пазите светата вяра непорочна от всякакво злословие, както приехте от светите отци, без да я примесвате с чужди и разни учения. Стойте добре и дръжте преданията, които сте чули от мене, без да се отклонявате нито надясно, нито наляво, но ходете по дадения път. Пазете се внимателно от светските пристрастия и всякога помнете за какво сте излезли от света и защо сте презрели света и което е в света.

Най-вече се пазете от змията на сребролюбието, защото сребролюбието е корен на всяко зло според апостола. Същият го нарича второ идолослужение. Защото богатството на монаха не се състои в сребро и злато, а в съвършено нестяжание и отсичане на волята си и в голямото смирение. Не ви говоря това по заповед, но Христовите заповеди ви напомням. Христос говори на светите си ученици, а чрез тях и на всички, които са се отказали от света: “Не събирайте злато, нито сребро, нито мед” и пр. Златото и среброто са голям враг на монаха и като змия гризат оногова, който ги има. Ако имаме твърда надежда на Бога, Той няма да ни остави лишени от нищо, защото Сам Той говори: “Даже ако майката забравяше своите чеда, аз няма да ви забравя.” И пак: “Преди всичко търсете царството Божие и неговата правда, а всичко друго ще ви се прибави.” Когато в началото дойдох в пустинята, лукавият враг се опита да ме изкуси със сребролюбието: благочестивият цар ми прати много злато. Когато се отказах даже да го видя заради Господа, разбрах, че тая зла хитрост беше от дявола. Не го приех, но го върнах на царя, който го беше пратил, като помислих в себе си така: ако исках да имам злато, сребро или други подобни, защо тогава дойдох в тая страшна и непроходима пустиня, където не намерих човек, освен диви зверове.по тоя начин се избавих от примките на лукавия изкусител, който се стараеше да ме спъне с онова, от което самоволно се бях отрекъл. Заради това и вие не търсете нищо от тия неща; вашият Небесен Отец, преди да Му попросите, знае какво ви трябва.

Също така не търсете да бъдете обичани от земни царе и князе, нито да се надявате на тях, като забравяте небесния Цар, войниците на Когото се записахте да бъдете, както и да воювате не против плът и кръв, но против началника на тъмата в тоя век. И пророк Иеремия ни заплашва, като казва: “Проклет да е човекът, който се надява на човек” и пр. И като изброява разни примери на зли хора, доказва, че е “благословен човек, който се надява на Господа.” “Не говорете какво ще ядем или какво ще пием, или в що ще се облечем, защото всичко това езичниците търсят. Погледнете на небесните птички, че нито сеят, нито жънат, нито в житниците събират, и вашият небесен Отец ги храни. Не сте ли вие по-добри от тях.” Сами (без нищо) излязохте от света, не се връщайте отново нито с тяло, нито с ум, защото никой, както е казано, който сложи ръката си на ралото и гледа назад, няма да влезе в Царството Небесно. И затова апостолът учи: “Миналото да забравяме към предстоящото да се стремим”. Какво значи,чеда мои: “миналото да забравяме” – нищо друго, освен дълбоко да забравяме и никак да не се предаваме на всичко онова, което оставихме и презряхме заради Бога, когато излязохме от света: да се трудим в предстоящия ни подвиг, в който бяхме призовани от Подвигоположника, нашия Господ Иисус Христос, нашия преблаг Бог, Който ни удостои да понесем Неговия благ ярем, защото Неговото иго е благо и бремето Му леко.

Както ви събра благодатта на Светия дух в едно, тъй и вие се старайте да живеете единодушно и единомислено – единодушно като гледате само на вечното въздаяние, което Бог е приготвил на ония, които Го любят. Общежителното пребивание е много по-полезно за монасите, отколкото уединението. Мнозина не могат да изпълняват уединения живот, но само твърде малцина, и то съвършените в монашеските подвизи. Общият живот е полезен във всичко, както и отеческите книги ни говорят и учат доста за това. Боговдъхновеният пророк Давид го хвали, като казва: “Ето колко е хубаво и прекрасно е, кога живеят братята наедно.” И друг боговдъхновен църковен песнописец прибавя: “За тия Господ обеща живот вечен.” И самичък нашия Господ Иисус Христос не говори ли със Своите пречисти уста: “Гдето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и аз сред тях.” А богоносните наши отци за уединения живот казват: “Горко на самия, защото, ако падне, няма кой да го вдигне.” Ето защо, чеда, не пренебрегвайте общежителния живот, който се възхваля от Духа Светаго, чрез пророческите уста, но още повече го закрепете и бъдете като едно тяло в Господа, имащо различни членове – едни представляват главата, която се разпорежда, други – нозете, които работят и носят, трети – другите членове на тялото, та всичко да съставлявате в Господа едно духовно тяло, водено и управлявано от една разумна и словесна душа (в духовен смисъл говорим) и нищо разделено да няма. И когато устрите такова пребиваване и такъв живот в Бога, тогава и Сам Той ще бъде сред вас, като ще ви управлява невидимо със Своята благодат.

Не търсете да сядате на първо място и да началствате, но помнете Оня, Който е казал: “Който у вас иска да бъде най-голям, да ви бъде слуга.” Избирайте си наставници и поставяйте си началници ония, които Бог ви покаже, тоест ония мъже , които от всички са засвидетелствани за духовните им подвизи, които превъзхождат всички по разум и духовни разсъждения и които могат добре и богоугодно да пасат повереното им стадо по пасището на благочестие и на животворящите Христови заповеди. За такива трябва да се търси повече указания от Бога, отколкото да се разчита на свое мнение. Ако ли пък, както казва великият наш отец и монашески наставник преподобният Ефрем Сирин, всички почнете да желаете началство и председателство и да станете игумени, наставници, учители, ще разцъфтят у вас крамоли, препирни, спорове, кавги, надпреварване, клевети, омрази, завист и други неприлични за монасите страсти. Тогава ще стане ясно, че го няма Христа сред вас, тъй като Христос не е учител на раздори и несъгласия, но на мир и съединение. Той се моли на Бога и Отца за Своите свети ученици да бъдат едно, тоест единомислени, и не само те, но и всички, които чрез тях вярват в Него, като казва така: “Отче Свети, запази ги в Твоето име да бъдат едно, както сме и ние”, и пак: “Не само за тия се моля, но и за вярващите в Мене поради думите им – всички да бъдат едно.”  Също така и вие бъдете едно, имайте мир в себе си, защото Христос говори на учениците Си: “Мир ви оставям, Моя мир ви давам.” А какъв е, чеда мои, тоя мир Христов? Сам Христос казва: “Аз ви давам не както светът дава.” Мирът Христов превъзхожда всеки ум. Този мир е оня, за който пророкът казва: “Неговият мир няма граница.” И апостолът ни учи, като казва “Имайте святост и бъдете в мир с всички, защото без това никой не може да види Бога.” Такъв, прочее, мир имайте между себе си и с голямо единомислие и разсъждение устройвайте всичко по Бога, за да не прогонвате благия наш владика Бога.

Ако ли пък се намери между вас някой, който да сее плевели, раздори и други съблазни, такъв бързо извадете вън от вашето събрание, та гангрената да не намери тлъстини според апостола и да не се разпространи злото между добрите и като горчив корен да не произрасте високо, и да направи пакост, та мнозина да се осквернят. Злият вълк  да не разтрои мирното стадо Христово, защото и такива ще се явят. За тях Христос предсказва, като казва: “Трябва да дойде съблазън, но горко на света от съблазните.” Ето защо, чеда, пазете се от такива и не ги допускащайте да живеят между вас, но ги отстранявайте по-далеч от себе си, както пастирът отстранява краставите овце от чистото стадо.

Като живеете пък заедно заради Господа и един на другиго като носите теготите, не пренебрегвайте и живеещите в уединение и скитащите се в пустините, и във вертепите, и в земните пропасти, за които не беше достоен целият свят, но им помагайте, с което можете, за да ги имате за молитвеници към Бога, защото много може да направи усърдната молитва на праведника.

Ден и нощ се поучавайте в закона Господен, често четете книгите на светите отци и се старайте да подражавате на светите наши отци: Антония, Теодосия и пр., които със своите добри дела просияха като светила в света. Здраво се придържайте о църковните правила, като не изоставяте и не пренебрегвате нищо от онова, което светите отци са установили.

Да не пренебрегвате ръкоделието, но в ръцете ви всякога да има работа, а в устата ви да бъде молитвата: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния.” Всякога помнете в ума си смъртния час. Така правеха древните пустинни отци и не ядоха напразно своя хляб, и не само хранеха себе си от труда на ръцете си, но и даваха и на търсещите и така не бяха излъгани в своята надежда.

“Добро е, казва апостолът, в благодат да се укрепва сърцето, а не с храна, която не са получили полза ония, които са ходили по тоя път.” Същият казва: “Пребъдвайте в братолюбието, не забравяйте страннолюбието, защото чрез него едни, без да знаят, приемаха ангели.”

Новопросветени люде, утвърждавайте своя еднокръвен народ във вярата и го наставлявайте да остави глупавите езически обичаи и лоши нрави, които държи и след приемането на светата вяра. Това прави поради своето неразвитие, заради това е нужно и вразумяване.

Още много има да ви говоря, мои възлюбени чеда в Господа, но не ми е възможно всичко да ви напиша. Предавам ви на Оногова, Който е източник на всяка премъдрост и разум и Който е истински Утешител, Светия и Животворящ Дух. Сам Той да ви умъдри, вразуми, просвети, научи и настави на всяко добро дело.

Сега ви оставям възлюбения наш брат Григорий вместо мене за наставник и началник, на когото всички сте свидетели, че е достоен да управлява добре по Бога, и единодушно го избрахте за началник, макар той и да не искаше, но от послушание и смирение се подчини на вашата молба. После Бог ще ви посочи кого да изберете.

Аз пък отсега желая да пребъдвам в тишина и безмълвие, за да се покая за своите съгрешения и да изпрося милост от Бога. А вие винаги споменавайте в молитвите си мене, грешния ваш отец, та да намеря милост в съдния ден, тъй като не можах да направя никакво добро на земята и се страхувам от деня на съда и мъките, приготвени за грешници като мен. Божията благодат да бъде с всички вас, като ви осенява и закриля от всички злини. Амин.

Написа се в 6449 (941) година от сътворението на света, месец март, 25-и ден.

Аз, смиреният и многогрешен Йоан, първи жител на Рилската пустиня, с подписа на своята ръка потвърждавам писаното по-горе.

---

 

Житие на преподобния и богоносен наш отец Иван Рилски, пустинножител и чудотворец

Родителите на блажения Иван бяха много благочестиви, българи по произход, родени и възпитани в село Скрино, в пределите на град Средец (София). Живеейки в това село и подвизавайки се в благочестие и милостини, родиха двама сина, един от които беше чудният Иван. Добре възпитан, той във всичко се покоряваше на своите родители и им оказваше нужната почит, постоянно пребъдваше в страх Божий, не се отделяше от църквата, а с внимание слушаше божествените слова и угаждаше на Господа с пост и молитва. И цял бе пленен от любовта към Бога, духът му гореше към Господа като истински серафим и даваше стократен плод, като дърво насадено при водни извори. Като мина доста време и родителите му умряха, някои хора, завистливи и лениви към доброто, започнаха да го корят, като го наричаха лицемер и крайно негоден за светския живот.
Отегчен, той взе едно добро решение: раздаде своето имущество в ръцете на бедните и отдаде кесаревото кесарю, за да може безпрепятствено да отдаде Божието Богу. А Бог, Който е рекъл да изгрее светлина от тъмнината и Който някога заповядал на Авраама да излезе от своята земя и от своя род и да отиде в земята, която Той ще му покаже, се яви насън и на него, като му каза съвсем същите думи и му показа мястото, където ще може да Му угоди. Като се събуди и размисли върху смисъла на видението, пламна от желание като елен за водни извори6, въоръжи се като друг Давид против духовния Голиат, взе според древната повест три камъка - вярата, надеждата и любовта, облече се в бронята на правдата и възложи на главата си божествения покров като шлем на спасението, постъпи в един от тамошните манастири и пострига косите си заедно със страстите и похотите. И след като остана там известно време, за да се обучи в подвижничеството, остави земното на земните и света заедно с неговия господар, без да вземе нищо със себе си освен една кожена дреха, и дойде в показаната му планина, направи си малка колибка от храсталак и живееше в нея.

След доста време се пресели оттам на друго място, където намери много тъмна и мрачна пещера и се всели в нея, като увеличаваше подвизите си и все повече разпалваше желанието си и като трудолюбива пчела влагаше медни сокове в скривалищата на сърцето си.
В тази пещера прекара дванадесет години без никакво телесно удобство, като увеличаваше подвизите и страданията си. Дяволът виждаше това и не преставаше да го напада някога с униние, някога с леност, а много пъти със страхове и привидения. Но диамантената душа на Иван съвсем не можеше да бъде уловена от неговите козни, а винаги пееше: "Обиколиха ме, както пчели обикалят (мед), и угаснаха като огън в тръне: с името Господне аз ги повалих." Доста дни минаха, докато един ден по дяволско внушение разбойници грубо нападнаха светеца, биха го немилостиво, блъскаха го, влачиха го и го прогониха от това място, като му забраниха вече да не доближава нататьк. Той и в това се подчини на своя Господ, Който казва: "кога ви пъдят от един град, бягайте в друг." Не от град в град, а от гора - в гора минаваше светецът и отиде на друго място, на доста разстояние оттук, и като намери там един огромен дъб, засели се в него по примера на древния Авраам. Но оня под Мамврийския дъб чудесно угости Светата Троица и я изпрати, а този имаше жив в себе си Самия Бог, почитан в Троица, и без никакво униние здраво изпълняваше първоначалния си подвиг. И какво направи Бог, Който всичко нарежда за полза на човека? Както някога в пустинята ороси манна на еврейския народ и изпълни с блага гладните, по същия начин и тук заповяда на земята да роди сланутък за храна на светеца. И се хранеше с него, като успокояваше малко немощта на тялото и запълваше празнотата на стомаха, като минаваше от сила в сила и трупаше в сърцето си възход върху възход6, като източваше извори сълзи и напояваше браздите на душата си и процъфтяваше класовете на добродетелта.
Но Бог, Който е рекъл да изгрее светлина от тъмнината и Който изнася наяве тайните на мрака, не пожела дълго да стои скрит градът навръх планината, а благоволи да изяви неговата добродетел. Пастири пасяха близко някъде стадото си, както ония някога при Христовото рождество, и докато овцете кротко си пасяха, изведнъж се втурнаха да бягат не по някакъв редовен път, а по пусти, стръмни и непроходими места, и спряха чак като дойдоха до мястото, където беше преподобният. Пастирите ги гониха и понеже не можаха да ги спрат, и те дойдоха дето бяха застанали овцете, и като видяха светеца, почудиха се. И започнаха да го разпитват: "Кой си ти, откъде си, и как си дошъл тук? Какъв е животът ти и кое е родното ти място?" Той им отговори: "Според апостола моят живот е на небесата, отдето очаквам Спасителя. Отечеството ми е горният Йерусалим. А родината и градът, които тук са ме възпитали, не е ваша работа да разберете. Но понеже се намерихте тук, нека ви нахраня с пустинническа храна!" И позволи им да вземат от растящия там сланутък. И те взеха и ядоха до насита. А когато ги изпрати да си вървят, един от тях тайно наскуба сланутък и радостно тичаше след другарите си. Като ги настигна, показа им стореното, а те се струпаха и го разграбиха от ръцете му. Но като започнаха да отварят чушките на зърната, нищо не намериха в тях. И веднага се разкаяха, върнаха се, разказаха на блажения и поискаха прошка за стореното. Той им прости, но каза: "Тъй благоволи всесилният Бог, чеда мои: тук да расте и тук да се яде." Те се удивиха на чудото и си заминаха, като хвалеха и славеха Бога за всичко, което видяха и чуха, и като разказваха за него по цялата онази страна и по околните села.

Някои христолюбци пожелаха да отидат при светеца и да получат неговото благословение. А смиреномъдрият Иван като виждаше всичко това, замина оттам, понеже се боеше от човешката слава.
И като намери една много висока скала веднага възлезе на нея, както някога Мойсей боговидецът възлезе на Синайската планина в незаходимия мрак на боговидението. И този получи като него богописани заповеди, само че не на каменни скрижали, а върху скрижалите на сърцето, оросяваше скалата със сълзите си, а с всенощните си бдения и въздишки принасяше стократен плод от своите трудове, като сам беседваше със Самия Бог и с леки криле шестваше към небето, като търпеше нощния мраз и дневната жега.
Блаженият Йоан преживя на това място всичко седем години и четири месеца, без да си позволи леност или униние нито за един час, а по-скоро прибавяше ревност към ревността и усърдие към усърдието, или, накратко казано - в старческата си възраст проявяваше юношески устрем. Мнозина идваха при него, като носеха своите болни, по неговите молитви ги получаваха здрави и си отиваха.

Понеже неговата голяма слава се разнесе по цялата оная земя, мнозина поревнуваха на неговото добродетелно житие, пожелаха да живеят с него, построиха църква в близката пещера и създадоха  манастир, като имаха преподобния за свой началник и пастир. А той добре се грижеше за своето стадо, мнозина доведе при Господа, извърши големи и преславни чудеса и стигна до дълбока старост. Като разбра за своето преселение при Господа, се отдаде на молитва, като проливаше горещи сълзи от очите си и коленичил на земята казваше: "Боже Вседържителю, приеми ме, грешния и недостоен Твой раб, и ме причисли по Своята милост към ли ковете на Твоите избраници, защото нищо добро не извърших на земята, благий ми Боже! Заради това моля Твоята благост да ми изпрати добър ангел, за да не ми попречат на възхода лукавите духове!" Повика и своите ученици, и много ги поучи като им заповяда неотстъпно да пазят устава: "И подир моята смърт да не страдате безутешно, защото няма да ви оставя, а невидимо ще бъда с вас!" Заповяда им да бъдат прилежни н постническите трудове, всички подред разцелува, причасти со с божествените Христови Тайни, легна на земята, вдигна ръце към небето и като рече: "Господи, в Твоите ръце предавам духа си", веднага предаде духа си в Божиите ръце, след като преживя около 70 години, в 946 г. от въплощението на Бога Слово, па 18 август, в царството на благочестивия български цар Петър и византийския император Константин Багрянородни, сина на император Лъв Премъдри.
Учениците му с много сълзи обливаха нозете му, обвиваха в плащаница свещеното му тяло и го положиха в дървен ковчег. И веднага бързо узнаха навсякъде за смъртта на преподобния и всички се стичаха към гроба му да видят свръхестествено видение: тялото му без никакво изменение изглеждаше като заспало и издаваше неизречено благоухание. Недъгавите се молеха, просеха изцеление и се радваха, като се освобождаваха от своите болести. След като минаха 40 дни, светецът се яви на старшия си ученик насън, като заповяда да погребат тялото му в земята. Като стана от сън, той изпълни на дело заповедта. И оттогава скъпият гроб се превърна в извор на чудеса за пристъпващите с вяра. Като мина известно време, от гроба на светеца започна да излиза неописуемо благоухание. Пък и сам се яви на учениците си насън и заповяда да пренесат мощите му в град Средец (София). Тогава отвориха ковчега и видяха тялото му цяло. Незасегнато от никакво тление, то изпущаше хубаво благоухание и насърчаваше всички към божествена ревност. Като извършиха обикновеното богослужение, с почести пренесоха честните му мощи в славния град Средец (София) и ги положиха в църквата "Свети евангелист Лука", както се предполага в 980 година.

При царуването на византийския император Андроник Комнин унгарски войски начело със своя крал Белла Трети плениха чак до град Средец българската земя, която тогава се намираше под гръцко иго, и всичко покориха под свои нозе. Тогава взеха със себе си и мощите на преподобния и ги отнесоха в своята страна: понеже кралят беше чувал за дивните и велики чудеса на преподобния, затова заповяда честните му мощи да бъдат положени в град Остригом, където те също така вършеха дивни и преславни чудеса, като прогонваха от човеците всеки недъг и всяка болест. След като се разнесе слух по цялата онази страна и всички се стичаха там, дяволът, който ненавижда доброто, не търпеше дълго да се слави преподобния, а рани сърцето на епископа в оня град със стрелата на неверието, и нито той пожела да дойде на поклонение пред мощите на преподобния, нито пък на другите позволяваше да дохождат, като казваше: "Аз много добре зная всички светци, и никъде не намирам тогова със светците!" И веднага Божият праведен съд наложи юзда на езика му и той онемя напълно, като не можеше да говори. Които видяха това чудо, се изплашиха, а той махаше с ръце и си оставаше ням, както Предтечевият баща Захария. Като се опомни и поразсъди за причината на своето онемяване, той разбра, че пострада поради неверието си в светеца. Затова бързо се затече към ковчега на светеца и, като го обля с горещи сълзи, прояви сърдечно съкрушение. А Божият угодник и във всичко Христов подражател Иван не пожела дълго да го измъчва, а скоро развърза връзките на езика му и го направи пак да говори хубаво. Получил това, епископът изливаше своята непрестанна благодарност към Бога и Неговия угодник. Които чуха и видяха това, проявяваха още по-голяма вяра и усърдие към светеца. И много други дивни чудеса извърши преподобният в унгарската земя, които не бихме имали време да разкажем подробно. Когато кралят узна всичко това, го обхвана страх и ужас. Затова украси със злато и сребро ковчега на светеца, благоговейно целуна честните мощи и с големи почести ги върна пък в Средец и ги положи в църквата на негово име през 1187 година.
Малко време след това, когато благоволи Бог да възобнови българската държава и да въздигне падналата скиния, която беше рухнала под византийското насилие, възстанови българското царство при благочестивия цар Асен, който беше наречен в светото кръщение Иван. Като развя българското знаме, той укрепи добре всички разсипани български градове, а рухналите обнови и, като препаса оръжие против гръцкото царство, покоряваше околните страни, градове и села. Като дойде до Средец и покори и него, той чу за безчислените преславни чудеса на преподобния и затова веднага се отправи към неговата честна църква, благоговейно целуна неговите мощи и му се струваше, че е намерил някакво многоценно съкровище. Изпълнен с много радост и духовно веселие, той се посъветва и реши да ги пренесе в престолния си град Търнов за по-голяма чест и утвърждение на своето царство. И веднага изпрати до своя патриарх господин Василий, който се намираше в град Велико Търново, следното писмо:

"До всечестния Божий архиерей господин Василий, духовния отец на наше царско Величество. С Божията воля като стигнах в тези предели и влязох в град Средец, и като намерих честните мощи на преподобния отец Иван, жител на Рилската пустиня, извършили множество чудеса на изцеления, мен ми се струваше, че летя по въздуха от радост. Затова отсъдихме да дойде тук Твоя Светиня с целия църковен клир, за да пренесете с подобаващи почести тези свети мощи на преподобния отец в нашата преславна столица за похвала на целия църковен народ и за утвърждение на нашето благочестиво царство!"

Като чу това, божественият светител се зарадва духом, въздаде благодарност на Бога и веднага свика целия църковен клир и им разказа всичко. А те приеха това с топло усърдие и с удоволствие. Всички единомислено се устремиха, като че щяха да получат някакво многоценно съкровище, и скоро стигнаха в Средец заедно с патриарха.
Благочестивият цар Иван Асен I c голямо внимание приготви всичко за изпращането на светеца и всичко предаде на патриарха, като му остави на разположение триста мъжествени воини. А сам побърза да се завърне в своята столица и започна да гради църква на името на светеца в славния град Търново, на мястото наречено Трапезица. Патриархът, като взе честните мощи на преподобния, се отправи на дълго пътешествие заедно с целия клир и с игумена на манастира на преподобния в град Средец, Иоаникий, и с всички негови монаси. Когато царят узна за приближаването на патриарха, бързо излезе насреща му до местността Кръстец с целия си синклит и като целуна с благоговение мощите на светеца, ги задържа там седем дни, докато бъде довършена църквата. И като я осветиха, с почести положиха в нея мощите на преподобния в 1195 г., където раздават различни изцеления на тези, които с вяра прибягват към него: слепи проглеждат, прегърбени се изправят, неми проговорват, недъгави от немощ в сила преминават, бесновати оздравяват и всички получават здраве от каквито болести и да са били обхванати.

О, пречестний Иоане, изпълнено с благодатта на Светия Дух обиталище на Бога Отца и на Спасителя, който стоиш пред Царя на всичко и се наслаждаваш в светлината на единосъщната Троица, като херувим заедно с ангелите пееш трисветата песен и имаш безмерно голямо дръзновение - моли се на всемилостивия Господ да спаси твоите сродници, еднородния твой български народ, и да му покори всички противни врагове!
Запази вярата непорочна, утвърди нашите градове, умири целия свят, а нас избави от глад и пагуба, и ни запази от нападенията на другородци!
Старците утеши, младежите поучи, безумните умъдри, вдовиците помилвай, за сираците се застъпи, децата възпитай и целия твой народ запази от всякакви напасти.
А в деня на страшния съд избави ни от лявата участ и ни сподоби, по твоите молитви поставени отдясно, да чуем блажения глас на Господа Христа:
"Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира" (Мат. 25:34)!
Амин!

© Жития на българските светии (в новобългарски превод) от † Левкийски епископ Партений, том първи. Синодално издателство, София, 1974 година; Източник: http://www.pravoslavieto.com/life/10.19_sv_Ivan_Rilski.htm#2b

 

 

 

 

 

 

 

Разговор на Сурожкия митрополит Антоний със сътрудника на списание "Церковь и время" йеромонах Иларион Алфеев ( взет от www.dveri.bg)Текстът е публикуван в списание “Церковь и время” № 2 (9) 1999, издавано от Отдела за външни църковни отношения на Московската патриаршия.

1. КАКВО Е СТАРЧЕСТВОТО?

 

- Владико, как Вие оценявате определението на Светия Синод от 29 декември 1998 година, посветено на «зачестилите случаи на злоупотреба в духовническата практика, които се отразяват негативно на състоянието на църковния живот»? 

 - Значението на този документ е неоценимо. Отдавна трябваше да бъде написан такъв документ. И най-важното, не е достатъчно да сме удовлетворени само от призива към безотговорните или греховно настроените хора, или към обезумелите от своето "величие", свързано със сана, - трябва да се вземат някакви мерки. Това е напълно справедливо и необходимо, но аз мисля, че трябва да последват и действия. Духовници, които с постъпките си разрушават човешките души и внасят съблазън сред своите духовни чада, трябва да бъдат подложени на дисциплинарни наказания. Някои от тях би трябвало просто да бъдат лишени от правото да изповядват, като им се остави само правото да извършват Божествена Литургия; те не бива да предлагат никому някакво духовно ръководство. В случай, че нарушат това правило, би трябвало окончателно да им се забрани да служат, тъй като тук става дума не за това как духовникът върши работата си, а как гради или разрушава чуждите души.

- В църковните кръгове определението на Синода бе наречено "определение за младостарчеството". Добре известни са Вашите изказвания за това явление. Какъв смисъл влагате Вие в това понятие? Има се предвид младата възраст или духовната незрялост, която понякога се наблюдава дори при възрастни свещенослужители, претендиращи за старци?

- Разбира се, не става дума за това да се различават младите или старите безумци. Иде реч за възможността да се оцени духовната зрялост на човека, неговата способност да бъде ръководител за човека. Старецът не е просто човек, който дълго се е занимавал с пастирска работа и е придобил някакъв навик или опитност; старецът в истинския смисъл на думата е нещо друго, това е благодатно състояние. Старците не ги "правят", старците се раждат от силата на Светия Дух; и ако говорим за това какво е характерно за стареца, ще кажа накратко и какво е мястото на старчеството спрямо обикновеното свещеничество.

Струва ми се, че в свещеничеството има три степени. Има енорийски свещеник, чиято роля е да извършва тайнствата на Църквата. Той може да не е добър проповедник, да не дава никакви съвети по време на изповед, той може с нищо да не се проявява като пастир. Достатъчно е, че извършва Божествената Литургия, само ако помни, че чудото на Божествената Литургия се сътворява от Господ. В Литургията ясно ни е посочено, че Христос е единственият Тайноизвършител, и че само Светият Дух е онази Божествена сила, която може от обикновения хляб и вино да сътвори Тялото и Кръвта Христови. Това трябва да помним ние, свещениците. Ние произнасяме думите, но действието се извършва от Христос и Светия Дух.

Сещам се за един млад свещеник, който веднъж, пристъпвайки към Литургията, внезапно почувствал, че не е в състояние да извърши това тайнство, че много го е страх, че не може да го направи. Той казал: "Господи, какво да правя?!" И в същия миг усетил, как между него и Престола се изправил Някой така, че трябвало да отстъпи назад. И по време на цялата Литургия той произнасял думите, които на свещеника му се полага да произнася, и знаел, че Извършител на литургията е Самият Христос, Който стоял между него и престола. Това трябва да знае всеки свещеник, а не на всеки е дадено да изпита това чудо, защото това е чудо, което не се дава всекиму. В молитвата на св. Литургия свещеникът казва на Христос: "Ты бо еси приносяй и приносимый, и приемляй и раздаваемый, Христе Боже наш"... Затова всеки свещеник, ако е благоговеен, чист в живота си, ако е устремен към извършване на своя християнски подвиг и свещеническо служене, е приемлив и може да бъде приет от Църквата и от хората.

Но това не означава, че му е дадено правото или възможността да ръководи другите хора. Ръкополагането не дава на човека нито ум, нито ученост, нито опитност, нито духовна възраст. То му дава страшното право да стои пред престола Божи там, където само Христос има право да стои. Той в някакъв смисъл е икона, но не бива да си въобразява, че е светиня. Сещам се как в Московската духовна академия, след моя беседа за свещенството, един студент попита: "Как да съвместим онова, което казахте за слабостта на свещеника, с това, което ни говорят, че свещеникът е икона?" Аз му отвърнах (може би твърде рязко): "А ти знаеш ли какво е икона? Това е дъска с бои и линии. И докато тази дъска не е осветена, тя е просто дърво и бои. Но дори и след като бъде осветена, тя става светиня за онзи, който стои пред нея, понеже е включена в тайната на църковната святост. И човек в нея може да съзре икона в пълния смисъл на думата, само ако съумее да види не линиите и боите, а през тях, като през прозрачно стъкло, да стои пред лика на Христос Спасителя, Божията Майка". Това е много важно да помним: че иконата в някакъв смисъл трябва да стане за нас прозрачна, ние трябва да се научим да стоим пред иконата и да виждаме вече не нея, а да осъзнаваме присъствието на Спасителя. Свети Йоан Златоуст казва в едно от писанията си, че когато искаш да се помолиш, застани пред иконата, затвори очи и се моли на Бога... Ще речете, защо да заставаме пред иконата, за да затворим после очи? Защото само с очите на вярата, с очите на духа можем да влезем в общение чрез иконата, дори не "чрез", а през иконата, с Христос, с Божията Майка, със светците, изобразени на нея.

И младият свещеник трябва да помни, че да, той е икона, но той ще стане само тогава в пълния смисъл икона, а не нашарена дъска, когато в благодатта на Светия Дух през него ще се излива светлината Христова, та когато хората  го гледат да виждат не него, а през него да виждат Христос. Има едно място в писанията на стареца Силуан: веднъж той гледал как изповядва един от духовниците на атонски манастир, старец с дълга брада и побелели коси. И когато той се молел над изповядващия се, Силуан изведнъж го видял като сияещ юноша, като Христос. Този човек се превърнал в пълния смисъл на думата в икона - за времето, посветено на свещенодействието, извършвано от Христос и Светия Дух.

Това е положението на обикновения, нормален енорийски свещеник. Освен извършването на тайнства, той може да изнася проповеди. Той може, от една страна, да се учи от древните или от съвременните проповедници; той може, ако е честен и не се старае да изглежда за хората нещо повече, отколкото е, напълно откровено и искрено да споделя с тях онова, което му е на сърцето, - не с лирическо дърдорене, а с това, което му е било дадено да преживее, докато е чел Евангелието.

Мога да разкажа позорен случай от моя живот, как четях Евангелието на Литургия и чувствах, че чета тези думи, разбирам ги, но до душата ми те не достигат - удрят се като в стена и отскачат. Помислих си: как мога да произнеса проповедта си?... И когато дойде време за проповед, излязох и казах нещо такова: "Ето какво се случи с мен днес. Четях на глас Евангелието. Спасителят Христос говори лично с мен, Той се обърна към мен със Своето слово, а единственото, което аз можех да Му отговоря, беше: Твоите думи не достигат до мене, те са днес за мене просто звук... Какъв ужас!.. Но помислете сами за себе си (казах аз на миряните): когато се чете Евангелието в църквата или когато го четете вкъщи, можете ли да кажете, че всеки път евангелските слова, думите, които Спасителят Христос насочва лично към вас, поразяват душата ви, разтърсват я в дълбочина, запалват в нея някаква светлина, дават ви нов живот? А ако не, то вие се озовавате в същото положение, в което попаднах и аз, само дето моето положение е по-страшно, защото Христос ме е поставил да възвестявам истината Му, а аз днес не можах да чуя Неговите думи. Простете ми, помолете се за мен и помислете за себе си. Амин!" Проповедта, която аз тогава изрекох, беше истина, искреност; и аз мисля, че хората бяха, от една страна, потресени от това, а от друга -бяха научени на нещо. Аз можех с ума си, благодарение на някаква неголяма начетеност да дам коментар на този откъс от Евангелието, но това щеше да бъде неистина, това щеше да бъде "кимвал, що звека". Затова мисля, че и младият свещеник може да споделя своето. Ако той каже какво е преживял по време на четенето на Евангелието, ако той дълбоко е възприел това, колкото и простички да са неговите думи, ще стигнат до хората.

Има друга степен. Това е свещеник по-опитен или по-възрастен, който повече знае и е призван да дава наставления на друг човек как да отиде от земята на небето. И този свещеник трябва да бъде крайно внимателен. Нали знаете, когато се качвате в планината, избирате водач, който е ходил там, където вие искате да стигнете, и се е върнал жив, а не е загинал по пътя. Ето такъв трябва да бъде духовникът в пълния смисъл на тази дума. Той не бива да говори нещо, което не е преживял с опита си или което не познава някак си отвътре. Ние идваме при духовника, за да се срещнем с водача към дверите на Царството Божие. Но ако той не е бил там, нищо не може да ни даде. За това трябва да се замисля всеки духовник, всеки свещеник, при когото хората идват на изповед. Може ли да се каже, че всеки свещеник носи в себе си способността да каже на всеки човек онова, което му е нужно? Не. Случва се изповядващият свещеник или просто свещеникът, при когото човек е дошъл за духовна беседа, да го слуша, да разбира това, което му се казва, но да няма отговор. В такъв случай свещеникът трябва да бъде честен и да каже на духовното си чадо: "Всичко, което ми каза, го разбирам, но нямам отговор за тебе. Ще се моля за тебе. И ти се моли, помоли Бог да ми прости, че поради своята неопитност не мога да послужа на тебе и на Него в тази среща, но аз не мога да ти кажа нищо". Често си припомням един случай от живота на Амвросий Оптински, как той отказал да дава с ума си отговор на духовните нужди на двама човеци, защото Божията Майка не отговаряла на неговата молитва за просветление.

Понякога се случва и нещо друго: ти слушаш беседата, изповедта или разговора, който води с тебе вярващият, и нямаш такъв отговор, който да бъде за него, както виждаме в Евангелието - Христос дава отговор на един човек, а слушат различни хора. Едни възприемат, защото са на нивото на този човек; други не възприемат, защото всичко това им е чуждо, клатят глава и си казват един на друг: за какво говори Той? Що за неразбираеми обяснения дава Той на неразбираем въпрос?.. И се случва така, че ние слушаме и разбираме, но в опита си нямаме отговор, и с озарението на Светия Дух също не можем да дадем отговор, който да идва направо от Бога. Тогава можем да кажем на изповядващия се: "Нямам отговор, с който да се обърна към тебе лично, но мога да ти кажа какво съм прочел в Евангелието или при Отците, дето ми се струва, че се отнася до това, което казваш", и да цитираме думите на Христос, думите на този или онзи светец.

Помня един случай, който ме потресе. При нас в един малък храм в Париж идваше свещеник, който никога не беше служил, защото страдаше от тежко пиянство. Той идваше в храма с дълбоко покаяние, със съкрушено сърце, и аз го слагах в един ъгъл и заставах пред него, за да може ако падне да падне върху мене и никой да не забележи. А после, по време на немската окупация, арестуваха нашия енорийски свещеник, и го замени този свещеник, който поначало не можеше да служи, защото не беше трезвен. И той се осъзна и започна да служи; и служеше със сълзи, с дълбочина, която разтърсваше нашите души. Веднъж отидох при него на изповед, открих му душата си, и той стоеше до мене и плачеше над мен - не с пиянски сълзи, а плачеше със сълзи на състрадание и разбиране. Когато свърших с изповедта си, ми каза: "Ти знаеш какъв човек съм; не съм достоен нито да слушам твоята изповед, нито да ти давам съвет. Но ти си млад, целият живот е пред тебе, осъзнай се, недей да ставаш такъв, какъвто станах аз, и затова ще ти кажа какво би казал Христос за тебе в Евангелието..." И той ми цитира няколко думи на Спасителя Христос. Това беше една от най-потресаващите изповеди, които съм преживял. Този човек бе стигнал до дъното в своето покаяние и от тези дълбини можеше да роди в мен покаяние, можеше да даде съвет, - съвет, взет от собствения му трагичен живот, но осветен със словата и учението на Христа. Ето втори пример за това как може да се изповядва.

А има и трето ниво. Това е старчеството, нивото на онези хора, които образно казано, са изминали почти целия път до дверите на Царството Небесно, може би не са влезли в него, а може да са били допуснати до него, но са били изпратени обратно на земята, при нас, за да ни водят към това Царство. Това е старецът. Това е човек, който е извървял целия път до дълбините на душата си, стигнал е до онова място, дето е запечатан обраузът Божи в него, и който може да говори от тези дълбини.

Но старец не можеш да станеш сам, и ако може така да се изразим, старците не се раждат. Това са хора, които ще бъдат докоснати от благодатта на Светия Дух и те ще се отзоват и ще бъдат верни, - верни на онова, което казва Светият Дух в техните души. Старците са рядко явление. И когато става дума за старчеството, за свещенството, за "младостарчеството", ние трябва да помним, че става дума не за възраст телесна, не за това, бяла ли е брадата ти или имаш още руси къдрици, а до каква дълбочина те е увлякъл Светият Дух, какво си научил и какво можеш да кажеш. При това не е задължително старецът да дава заповеди, той може да дава съвети, може да дава наставления, но трябва да пази, да бди над нашата свобода, щото Бог не търси роби за себе си, а търси за Себе Си деца, братя, сестри: Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши Господарят му... а аз ви казах всичко... Това духовникът трябва да помни.

И затова всеки от нас, следващ пътя на свещенството, трябва постоянно да си задава въпроса: къде стоя аз? Дали съм просто свещеник, който честно, умело извършва тайнствата, способен е да каже добри думи на проповед, или съм човек с голям опит, който може вече да сподели и собствения си опит и онова, което е научил от другите хора? Или в тази минута - не задължително през цялото време, но в тази минута - Светият Дух ми казва: "Кажи на този човек ето това"?

Знам и такива случаи от живота на духовниците в наше време, когато човек се е изповядал, духовникът се е молил, слушал е неговата изповед и после вместо отговор на това, за което му е говорил изповядващият се, му е дал отговор на неизказаното, на онова, което Светият Дух му е открил за човека, - не за някакви особени грехове, а за тайната на душата му. Аз знам това от опита на няколко души, които са идвали така на изповед, носейки честно покаяние за всичко, което знаят за себе си, и духовникът е отговарял на онова, което те още не са знаели за себе си. Затова няма нужда да се стремиш към старчество, трябва да се стремиш да бъдеш добросъвестен извършител на тайнства и човек, готов да сподели душата си с изповядващия се или с дошлия при него за съвет, при това без да се изтъква, а просто да споделя, както ние споделямe един с друг.

Трябва също да помним, че на изповед свещеникът не е съдия. В краткото обръщение, което свещеникът произнася по време на изповед, се казва: “Христос невидимо стои, за да приеме твоята изповед, а аз съм само свидетел, не укривай нищо от срам...“.

Но защо е нужен свидетел? За да се даде отговор на този въпрос, трябва да се изясни значението на думата "свидетел". Тази дума има поне три значения. Представете си: вървите по улицата и изведнъж попадате на някакво сбиване. Приближава се полицаят и пита: "Какво видяхте?" На вас ви е все едно кой крив кой прав, просто казвате на полицая какво сте видели. Вие не защитавате единия, не заклеймявате другия, само описвате това, което са видели очите ви и са чули ушите ви.

Има и друго състояние на свидетел - в съда свидетелят се изказва за подсъдимия или против него: той е направил избор.

Но има и свидетел от съвсем друг вид - това е най-близкият ни човек, когото каним да стане свидетел на нашия брак, свидетел на най-големите тайнства на нашия живот, свидетел, когото искаме до себе си, когато ни се случва най-прекрасното или най-страшното нещо. Такъв е свещеникът. Той е като приятеля на жениха, който довежда жениха до невестата или невестата до жениха. Той е приятел на Жениха в този смисъл, че присъства на тайната на срещата между Бога и каещия се човек. Това е най-изумителното, което можем да си представим. Бог го кани да присъства на тази дълбока среща, на този брак на живата душа с Живия Бог. И с какво чувство трябва да стои свещеникът само! Колко дълбоко трябва да разбира, че той е само свидетел, - не в този смисъл, че е страничен човек, на когото е дадено да види нещо, а че е поканен да участва в тази тайна брачна среща... И щом е така, той трябва да разбира, че срещата се случва между Спасителя и каещия се, че той самият, приятелят на Жениха, води каещия се като невеста, и стои изумен, благоговеейки пред тази тайна. Ако дори най-неопитният свещеник се отнасяше така към изповедта, то той би бил вече Тайноизвършител; а старецът само тогава е старец, когато се отнася към човека именно по този начин - и на изповед, и извън изповедта, при всяка среща.

Постарах се да отговоря на въпроса по какво се различава старецът от обикновения духовник, и така ми се иска да кажа високо, на цяла Русия: Пазете се, братя, свещеници! Пазете се, не вземайте роля, която не съответства на вашата духовна възраст, бъдете обикновени! Бъдете просто свещеници - това е вече толкова много! Човек, който със силата на благодатта на Светия Дух може да служи Литургия, да кръсти дете, да миропомаже, това не е малко, то е нещо толкова велико!

И трябва винаги в това отношение да търсим смирението. Не в този смисъл, че - "ах, аз съм нищо, аз съм недостоен"... Всичко това са думи; а смирението се състои в това да гледаш всичко, което става между Бога и човека, и да разбираш, че тук нямаш нищо общо, че не можеш да създадеш това, не можеш да го направиш и че ти е дадено само в трепет, в ужас, в благоговение да присъстваш на чудото. Ето тук започва, едва тук започва смирението на свещеника. Какво е смирението - ние не знаем. Тези, които го притежават, не го определят, а онези, дето го нямат, бъркат смирението с други преживявания. Смирението е една откритост към Бога, едно изумление, едно такова умиление... И ако свещеникът възпита в себе си по отношение не само на Бога, но и на всеки човек, който идва при него, такова състояние, то той може да стане духовник. Защото тогава той дори няма да се сеща за себе си, тъй като е обзет от благоговеен трепет, любов, ужас, ликуване, и във всичко това няма никакво място да се сещаш за себе си; няма вече място ни за тщеславието, ни за гордостта, ни за учеността, за нищо. Защото това е тайната на любовта.

2. БРАК ИЛИ МОНАШЕСТВО?

- Нека се обърнем към конкретни случаи, споменати в определението на Синода от декември 1999 година. Нерядко се случва следното: духовникът внушава на духовното си чадо, че монашеството е по-висше от брака, и фактически го принуждава към замонашване. В подобна ситуация понякога се оказват възпитаниците на духовни училища, които са застанали пред избора или да встъпят в брак, или да станат монаси. Като не са в състояние да вземат собствено решение, те отиват за съвет при стареца и той им казва нещо такова: "Монашеството е твоят път, благославям те за постригване".

- Струва ми се, че такова положение е толкова уродливо и възмутително, че трябва да се взимат най-строги мерки да не се случва подобно нещо. Защото и монашеството, и бракът искат свобода и зрялост. Свободата, по определението на Хомяков, е онова състояние, когато човек е самия себе си, не жалко изображение на това, което той мисли за себе си или какъвто - както му се струва - би трябвало да бъде, а в пълния смисъл самия себе си. Затова ако човек не знае дали да приеме монашеството или да встъпи в брак, това означава, че той не е готов нито за едното, нито за другото, нито за едното, нито за другото не е узрял. Разбирам, че от практически съображения академията и семинарията искат възпитаниците им по-бързо да станат свещеници и затова ги тласкат към монашество или към брак. Помня един случай, когато духовник беше поставил на един млад възпитаник ултиматум: за една седмица да си намери жена и да се ожени, защото той иска да го ръкоположи. Това е ужас, това е престъпление. На човек трябва да му се даде време и възможност да съзрее.

 

Освен това, то е престъпление спрямо жената и спрямо този млад човек, който ще стане свещеник, тъй като към брака трябва да се върви с дълбока подготовка. Женихът и невестата трябва да ги свързва дълбока любов, благоговейна любов, такава любов, която казва на човек, че той е готов да отдаде целия си живот, за да бъде с другия, че това е неговата радост, но също и неговото допълване. В идеалния случай трябва да встъпим в брак тогава, когато можем да кажем, както Адам е казал за Ева: кост от костите ми и плът от плътта ми, това е "другото аз", alter ego, и по същия начин и жената да погледне на мъжа. Един от древните отци казва: изначално Адам и Ева са били едно цяло, единни; и само след падението, когато двойката се разпада, единият става ego, а другият alter: един е станал "аз", а другия "той" (или "тя"). И трябва да учим бъдещите свещеници какво е бракът: че той не стои по-ниско от монашеството, че това е тайнствен път, че това е образът на Христос и Църквата, че това в пределите на падналия свят е като че ли възстановяване на райското единство, тъй като то може да бъде осъществено в света, в който живеем. А да кажеш на човек: "Ожени се, намери си булка, защото си ми нужен като свещеник" - това е престъпление.Същото може да се каже и за монашеството. Много млади хора, които приемат монашество, за да станат свещеници, не стават монаси; те стават незрели безбрачни. Те са безбрачни, защото бракът не се е случил, защото не са узрели за любов или не са узрели да кажат: да, аз я обичам, обичам я дълбоко, обичам я чисто, обичам я така, че мога да стоя пред Бог с нея; но искам да бъда само с Бог. В този грешен свят аз не мога поради своята слабост, поради своята сломеност да се разделям. Не, аз искам да бъда само с Бог. Но за това трябва да си съзрял.

Всеки млад човек в някакъв момент от живота си може да каже това поради неведение, неразбиране, защото още не знае какво означава да обикнеш някого. И трябва да се изисква дълга подготовка за монашеството, не формална подготовка, не дресировка, а съзряване: може ли този човек да живее с Бога и само с Бога, и отвътре в това общуване да върши своето дело, или не?.. От практическа гледна точка това означава, че много студенти няма да бъдат ръкоположени след завършване на курса, но те ще израснат, когато му дойде времето, в пълната степен на своята “човешкост”. А от друга страна твърде често свещеници, били то монаси или женени, си остават недорасли, благочестиви, чисти в живота, но недорасли в този смисъл, че в тях звучат две-три струни, а не целият орган.

 Използвам този пример, защото се сещам за един прекрасен дякон, прекрасен тъкмо заради духовното си свойство. Той е бил роден преди революцията в бедно село; на пет години даден в манастир, защото нямало с какво да го хранят вкъщи, и оттогава до 85-годишна възраст всеки ден участвал във всички служби. Веднъж бях с него на клироса. Той пееше със старчески разбит глас, а аз четях част от богослужението. И той пееше и четеше с такава искрометна бързина, че не можех да проследя с очи по книгата какво чете. И като свърши, му рекох: "Отче, днес вие ми откраднахте службата с бързото си четене и пеене; а което е по-лошо, сигурно сте я откраднали и от себе си, защото вие не можахте да следите думите, които произнасяте с такава бързина". Той се разплака: "Прости ми! Прости ми! Не помислих за тебе. Но, знаеш ли, тези песнопения и думи ги повтарям всеки ден от петгодишен, и сега ми е достатъчно само да погледна книгата, познавам думата и в миг като че божествена ръка докосва струните в душата ми, и цялата ми душа, като арфа, пее. Мога да пробягвам с очи дума след дума, защото те са се запечатали в душата ми така, сякаш пеят сами, без аз да участвам". Как се засрамих!.. И колко важно е, когато подготвяме свещеника, да го подготвяме да може така да взема участие в богослужението, така да се отнася към хората около него, чиито думи, чиято личност, чието покаяние, чието щастие да може да роди у свещеника чудото на тази пееща арфа. Но за това е нужна зрялост. И тук, разбира се, е практическият проблем за духовната школа. Не искам да кажа, че можем да ръкополагаме само хора, достигнали пълна зрялост. Но ние не можем да принуждаваме хората да стъпят на един път, от който си нямат никакво понятие.

 А младежите и девойките трябва да учим да идват за съвет, а не за указания, да отидат при човек, в когото виждат опитност, дълбочина, с когото да могат да поговорят, на когото да разкрият душата си, за да им помогне да се ориентират в самите себе си. Но не при човек, който от висотата на своята горделивост или слепота им дава заповед, за която те ще плащат после цял живот. Да, ако сметнем, че и несъвършеният или уродлив брак е един вид мъченичество, което понасяш в името на Христос, въпросът може да се обърне така. На нас ни трябват хора разцъфнали, хора живи до дълбините си, които могат да родят у другите живот; и такава е ролята на свещеника и ролята на монаха. Но свещеникът и монахът могат да направят това, само ако те самите са живи, а не вкаменелости, мъртви правила.

 Искам да добавя още нещо по повод положението, когато духовникът внушава на духовното си чадо, че монашеството стои по-високо от брака, и фактически го принуждава към покалугеряване. Би трябвало да се разнищи дълбоко този въпрос. Дълбоко, защото идеалното монашество и реалният брак, разбира се, не могат да се сравняват едно с друго. Човек, който приема монашеството, защото цялата му душа, целият му живот, и ум, и тяло, и воля принадлежат на Единния Бог, и само на Него, естествено, избира пътя към съвършенството. Но когато говорим за монашеството, както го виждаме наистина - множество монаси, които се събират в манастири, живеят благочестив и чист живот, борят се за спасението на душите, - това още не значи, че са достигнали онова единение с Бога, което е по-висше от всяко единство, родено чрез земната любов, - не привързаност, а именно любов.

В тази връзка има един изключителен момент в живота на свети Макарий Велики. Той се молел да му бъде открито има ли някой, който да може да го научи на по-голямо съвършенство от онова, научено от него в пустинята. Било му посочено да отиде в съседен град, да потърси един занаятчия и да разбере как живее. Макарий отишъл. Оказало се, че занаятчията е обикновен работник, който живее със семейството си и с нищо не се откроява. Макарий почнал да го разпитва какъв е духовният им живот. "Какъв ти духовен живот! - отвърнал онзи. - Работя от сутрин до вечер, печеля грошове, едва свързваме двата края с жената и децата, ето какъв е животът ни". Макарий продължил да пита. И се оказало, че този човек за целия си живот не казал ни една рязка дума на жена си, че те се обичат напълно и абсолютно и образуват едно цяло. И свети Макарий се върнал в пустинята с мисълта, че той самият такава завършеност, такова единство с Бога, каквото е онзи човек чрез единството с жена си (не казвам - само "в единство с жена си", но "чрез него"), още не е постигнал. Затова трябва внимателно да говорим за това, че единият път е по-висш от другия: не всеки шестващ по един път е духовно по-издигнат от поелия по другия път.

 А що се отнася до принуждаването на човек към замонашване, тоест до внушаването, че трябва да избере най-висшия път или че няма друг път за него, ако той иска да бъде свещеник, това вече е престъпление. Човек трябва, както вече казах, да съзрее и да направи избор под внушението на Светия Дух, а не просто формално, защото монашеският път е по-интегрален, по-завършен от брачния. Това се случва, но не винаги е така. Може да бъдеш монах по един, как да кажа, много - "непълен" начин. Може да бъдеш човек, който е неспособен за брак и избира монашеството; може да бъдеш монах, който изпълнява всички правила, но духом не може, не е в състояние "Да се въздигнеш в области незрими". И тук духовникът трябва много предпазливо да поставя въпросите, да се вслушва в душата на човека и да не го принуждава към нищо, а да му помогне така да се ориентира в себе си, че да може да вземе решение не само свободно, а творчески, или да реши да изчака, докато той не съзрее.

- Какво можете да кажете да така наречения "невенчан" или граждански брак, който някои духовници отъждествяват с блудство?

- Това, което сега ще кажа, вероятно, ще бъде възприето от тези духовници, а може би и от много други като неправилно мнение. Ако някой иска да разбере историята на нашия църковен брак, бих го насочил към книгата на професор С. Троицки "Христианская философия брака" (тя беше преиздадена в Русия). Там той посочва цял куп неща, които ние много отдавна сме забравили и към които може би ще трябва да се върнем много сериозно.

Първо - това, че апостол Павел не отрича и не отхвърля брака между вярващ и невярващ. В едно от посланията си той казва: неверният мъж се спасява с вярна жена, и обратното (и когато става дума за вярност, тук, разбира се, се говори не за съпружеската вярност, а за вярата в Бога, в Христа). По негово време, когато единият от съпрузите е принадлежал на Църквата, а другият не е принадлежал на Църквата, нехристиянският съпруг не е бил принуждаван да приеме кръщение и след това така или иначе да встъпи в така наречения "християнски" брак. Бракът сам по себе си е бил разглеждан с огромно уважение. Има едно място, както ми се струва, у свети Григорий Богослов, където той казва, че светът не би могъл да съществува без тайнства, тоест, без такива божествени действия, които пронизват историята или личния живот на хората, и че бракът още в Стария Завет и при езичеството се е смятал за такава тайна, тоест тайнство, чрез което двама души, които грехът е разединил, стават единни в Бога благодарение на съединяващата ги и превъзхождаща всяко различие любов. Затова ако можем да приемем, че в езическата древност, както и в Стария Завет, бракът е тайнство, тоест такова действие на Светия Дух, което в нашия паднал свят внася измерение на вечна святост, то трябва да бъдем много внимателни с определянето на гражданския брак като блудство или нещо неправилно.Второ: трябва да помним, че в продължение на столетия (ако не греша, девет столетия) във Византийската империя браковете се извършвали от гражданската власт. И само в някакъв момент императорът - не Църквата - решава, че браковете ще се извършват от Църквата, тъкмо защото това е действие, което извежда двама души от тесните граници на държавата в безкрайните простори на вечния живот в Бога. И тогава пак започва цял процес, защото Църквата не веднага е почнала да съставя богослужението при венчаване. Отначало към църковен брак били допускани само девственици. Тези девственици са встъпвали в брак с тържествено заявление пред общността, че се обичат един друг с вечна любов и искат да бъдат единни помежду си, както Христос е единен с Църквата. И тогава те се причастявали заедно, но не е имало никакъв обред. Това било заявление на тяхната воля, тяхната решимост и съвместно причастяване и се съставял брак. По-късно църквата е развила богослужението, което изразява църковното разбиране за брака, и това богослужение ние сега употребяваме.

Но на мен ми се струва (и когато казвам "на мен ми се струва", фактически, съм дълбоко убеден в това), че не би трябвало да венчаваме хора, които не са дорасли до такова християнско разбиране за брака. Ако действително апостол Павел казва истината, че бракът е образ на единството на Христос с Църквата, то когато човек идва, трябва да се зададе въпроса: какво искаш ти в брака? Аз вече петдесет години съм свещеник и съм питал мнозина.

Първият въпрос, който трябва да се зададе е: какво ви обединява? Ако хората са пределно честни, те ще кажат: нас ни обединява единството на интереси и вкусове, обединява ни взаимното желание да се съединяваме телесно един с друг, - сега говоря не за блудното въжделение, а за това, че двама души, които наистина се обичат, могат да се съединят един с друг, без да нарушават целомъдрието, необходимо и в брака. Хората биха могли също така да кажат: искаме брак, защото искаме да обявим единството си пред цялото общество. Но това още не е християнския брак. Това е любов, която съответства на онова, което казах в началото за тайнството на брака преди християнството. Християнският брак е тайнство, в което човешката любов разкрива такива дълбини и широта, принадлежаща на небето.Друга категория хора би искала църковен брак, защото е прието да се смята, че невенчаните в църква живеят в блудство, и ако те бъдат венчани в църква, бракът им ще е съвършен. И това не винаги е истина, защото те не винаги се стремят към това бракът им да бъде жива икона на единството на Христос и Църквата с цялата дълбочина, с целия охват на това понятие. При мен идват хора, които искат да се венчаят, и аз винаги подробно и внимателно ги разпитвам, дълго говоря с тях за това какво виждат в брака. И няколко пъти - не често - съм казвал: "Не се венчавайте в църквата. Вие искате плътски брак - останете на това ниво. Вие искате душевен брак - останете на това ниво. Вие искате нещо, което надхвърля душевността и плътта - останете на това ниво, но сега още не сте дорасли, не сте разбрали нито с ума си, нито със сърцето си какво е бракът, за който говори Църквата, и дето е така ясно изразен в самата служба на венчавката". Два пъти съм отказал да венчая хора, защото те бяха достатъчно зрели да разберат този отказ; те бяха достатъчно зрели да не си помислят, че ги смятам за недостойни грешници, а да разберат, че им откривам път към такива дълбини, които дори не са си представяли. И ние няколко години работихме с тях над развитието на разбирането им за християнския брак; и аз венчах една двойка след петнайсет години, когато те живееха с чист телесно-душевен брак, когато бяха единни, но не бяха преминали границата между човешкото и божественото, когато техният брак беше брак старозаветен или брак езически в смисъла, в който за него говори свети Григорий Богослов. И техният брак, когато най-сетне се извърши в църквата, беше действително тържество, в което се яви единството на Христос и Църквата. Затова не смятам, че гражданският брак сам по себе си е блудство. Ако гражданският брак няма никакви корени в любовта, във взаимното разбиране, а е просто съжителство на двама души, които искат да делят своя плътски живот, това е едно; то понякога може да се нарече блудство. Но това, което казах по-рано, би трябвало поне да ни наведе на мисълта какво би могъл да бъде такъв брак граждански или дори не граждански, а просто фактическото съединение на двама души, които са единни във всичко, но още не са надраснали своята човешкост и не могат да бъдат икона на единството между Христос и Църквата.

И тук възниква въпросът: правилно ли постъпваме да венчаваме всички, само защото са кръстени. Аз също венчавам хората, и цялото наше духовенство ги венчава на тези начала. Но продължавам да мисля, че това не им дава възможност да погледнат в дълбочина на това какво представлява бракът - чрез чинопоследование на тайнството на Брака, чрез четене на апостол Павел и чрез учението на Христа Спасителя - и да встъпят в такъв брак, който вече да съединява небето и земята. Но гражданският брак, ако той е чист плътски и чист душевно, е тайнство, защото това е съединение на двама души, което надхвърля, което унищожава онова разделение на греха, направило човека чужд за другия. Те стават един за друг свои, alter ego ("друго аз"), и чрез това вече зачатъчно като че се приобщават към тайнството на единството в Бога.

3. КАК ДА СЕ ПОДГОТВИМ ЗА ИЗПОВЕД?

- В определението на Синода се споменават случаи, когато духовникът принуждава към встъпване в брак с лице, препоръчано от самия пастир. Как се отнасяте към подобна практика? Доколко въобще е правомощен духовникът да се намесва в решаването на такива въпроси?

- Ще кажа следното: абсолютно неправомощен, той няма никакво право да определя в такава степен и в такава форма бъдещето на двама души. Въобще, да встъпиш в брак по принуда, както и да приемеш монашеството по послушание, е безумно и греховно; и грехът, разбира се, лежи на съвестта на онзи свещеник, който слага такова непоносимо бреме на приемащия монашеството или встъпващите в брак. Това е недопустимо. Духовникът трябва да подготвя двойката, да ги научи какво е брачната любов, брачното целомъдрие, брачната чистота, брачното душевно-телесно единство, и когато те са готови, да ги венчае. При това той не бива да избира жениха или невестата за друго лице.

Известни са ми случаи, когато духовникът е нареждал на двама души да встъпят в брак и впоследствие това се е оказвало катастрофа. Работата на пастира е да се вглежда в пасомите, да се вглежда молитвено, да се вглежда смирено и да им помага да станат това, което те са призвани от Бога да станат. Знам няколко случаи, когато духовник или фанатичка-"старица" са разкъсвали връзките на любовта, вече съществували между младеж и девойка, принуждавали са ги да се венчават за други хора, след това се случва катастрофа, те се развеждат граждански; и същата фанатичка се опитала да ги съедини с други възможни мъж и жена.

Това е безумие и е престъпление; и Църквата би трябвало да реагира на всички тези безумни престъпления по дисциплинарен начин. Такъв духовник трябва да бъде лишен от правото да взема подобни решения; ако трябва дори да му се забрани да свещенодейства. И във всички случаи, които съм срещал и в Русия, и извън Русия, когато става подобно нещо, Църквата трябва да подхожда с всичката строгост.

Веднъж по такъв повод ми казаха, че ако се постъпи така и се забрани такъв свещеник, неколкостотин души ще си отидат от Църквата. Те ще напуснат не Църквата, ще си отидат от една лъжецърква; и това трябва да се взема предвид. И въпросът не е в количеството, а какви са тези хора. Ако те са духовни чада на този свещеник, този лъжедуховник, то всъщност не принадлежат на Църквата, те вече са отпаднали, започнали са да боготворят идол, отдали са се на култ към личността му, и този идол трябва да бъде повален. Простете ме за резките изрази, но аз преживявам всичко това с голяма болка, защото до мен достигат не само слухове, а идват хора от Русия с такива въпроси; и когато аз самият съм в Русия, мнозина ми задават същите въпроси. Аз не мога да ги реша, тъй като имам ограничено право на решение, но понякога им давам съвсем ясни съвети, както тези, които изложих.

- Някои монашестващи духовници практикуват четенето на специални молитви за изгонване на бесовете. Нерядко към такива духовници се обръщат хора, страдащи от психически заболявания с надеждата, че "четенето" ще им помогне. Публикува се немалко литература за властта на дявола и бесовете. В една от тези брошури се казва, че щом бесът е влязъл в човека, той го е обладал завинаги и само четене може да му помогне. Какво може да се каже за това?

- Първо, нека кажа, че не всяка душевна болест е плод на обсебване. Имам много ярък пример. В Париж имаше един иконописец, на когото изведнъж му се размъти умът, привиждаха му се някакви неща. Неговите роднини не искаха да го дразнят, и когато той казваше: "Нима не чувствате миризмата на сяра?" - душеха, съгласяваха се и така само задълбочаваха у него съзнанието, че това е истина. Сетне той се влоши. Започнали да му четат молитви, да го мажат с елей, да извършват елеосвещение, по-често да го причастяват. Въпреки това той не се подобрявал. Тогава бях лекар и работех в психиатрична клиника, и към мене се обърна моят духовник отец Атанасий с въпроса: какво да правим с него? Той или е обсебен или луд; как да постъпим? Отвърнах му: "Дайте го при нас в клиниката, ще го лекуваме с електрошок". Отец Атанасий ме пита: "Ами ако това е бесовско изкушение?" Тогава му отговорих (може би грубо): "Електрическият ток няма да нанесе вреда на беса, а пък човека може да спаси". И ние го взехме в болницата, лекувахме го, и той се излекува. Но интересното е, че с него се случи нещо необяснимо. Той беше добър иконописец, но в иконите му имаше нещо странно, напрегнато. Пред една от иконите стоях няколко години и винаги чувствах, че нещо в тази икона не е «както трябва». Когато излезе от психиатрията, той започна да рисува по-зрели, дълбоки, съвсем други икони.

След това ми се случи да прочета в "Записките" на отец Александър Елчанинов едно място, където той казва, че има такива крехки души, които светът би могъл да сломи, и Бог временно спуска между тях и света пелената на лудостта, за да могат те вътрешно да съзреят и да укрепнат преди да се срещнат с този свят. Това се е случило и с нашия приятел иконописеца.

Затова ще кажа: правете всичко възможно от човешка гледна точка, от гледна точка на лекарствата, лечението, психиатричната помощ, - и се молете. Но се молете не над човека, а за него, за да не създавате в него някакво вътрешно напрежение, което е свръх силите му. И ще дойде време, когато, ако това е психическо заболяване, той ще оздравее; ако пък има някаква "бесовщина", обсебеност, то молитвата на Църквата може да го освободи. Но не е задължително да се прибягва до четене. Четенето може в голяма степен дори да добави още към вътрешното напрежение, вътрешната обърканост, безредието у човека. Ако той започне да вярва, че е обладан, може и да не успее да се освободи от тази обладаност.

- През ръцете на православните вярващи минават брошури, съставени като че ли в помощ на изповядващите се и съдържащи изброяване на грехове. Сред споменатите там грехове (те може да са до две хиляди) има всевъзможни извращения, за които някои православни дори не са и чували. Доколко полезни или вредни са подобен род ръководства?

- Съвсем определено и с цялото си убеждение ще кажа, че подобни помагала са вредни. Те трябва да се забранят, да се отнемат от онези, които ги притежават, и да се предложи съвсем различен подход към подготовката за изповед.

Веднага ще кажа, че никой не може да прочете две хиляди наименования на грехове и да бъде в състояние да се разпознае сред тях. Някои хора, пристигащи от Русия, идват при мен на изповед със списъци и започват да четат. И всеки път ги спирам и ги питам: "А вие знаете ли какво е това грях?" - "Не, но той е в списъка, и тъй като аз съм грешен човек, го споменавам"... Това не е изповед, това не само е извращение, а оскърбление на самото понятие за изповедта, унижение на изповедта.

Човек трябва да изповядва своите грехове, това първо; той трябва да бъде научен постепенно с повече вещина да разбира своите душевни състояния, да преценява своите постъпки, за да ги изповядва. Но да изповядваш грехове, просто записани някога от незаети с работа монаси и влезли в списъци, е напълно безсмислено, това на нищо не учи хората. По принцип, човек трябва да се научи да изповядва своите грехове, а свои грехове са онези, които той осъзнава като такива. По-късно, когато израсне духовно, той ще намери в себе си още други грехове и основания да ги изповядва. Затова моят съвет би бил такъв: човек да застане пред своята съвест, пред лицето Божие, пред съда на приятелите и познатите си и да си зададе въпроса: какво в мен е недостойно нито за мен самия, нито за Бог, на Когото се изповядвам, нито за общността, към която принадлежа, нито за хората, които ме смятат за свой приятел? Човек трябва да премисли всичко това и да знае: ето там съм съгрешил срещу себе си, срещу всички хора, които ме обичат, против Бога, Който даде живота Си за мене, срещу Църквата, която аз извращавам с греховете си, с принадлежността към нея. И в този смисъл изповедта трябва да бъде напълно лична. Тя неминуемо няма да бъде пълна, но ще бъде реална. Тя ще бъде непълна в този смисъл, че някой човек, духовно по-зрял или по-учен или по-опитен ще намери в себе си може би и други грехове, но в тази минута човекът, който се изповядва, трябва да изповядва собствените си грехове.

Второто, което бих искал да кажа е, че често духовниците съветват да се чете Евангелието или Посланията, или даже Стария Завет и да се отбелязват всички посочени грехове, които се съдържат в тях, и да си задава въпроса: грешен ли съм в това или не? И като правят това, хората подминават най-светлите моменти в Свещеното Писание. Моят съвет е и си остава такъв: когато четеш Светото Писание, отбелязвай всички онези мъдрости на Спасителя, всички напътствия на Апостолите, всички места в псалмите, на които се отзоваваш или с радост, или с болка. С радост в този смисъл: Боже, колко е прекрасно това! Ето такъв искам да бъда!.. - или с мъка: Да, това го разбирам, докосна душата ми, и - уви! - аз не съм такъв... Та ако се отбележат всички места, в които нашата душа ще узнае най-прекрасното, което Бог разкрива за нея самата, и това, което й се открива за греховността, тогава човек може да изповядва реални грехове. Реалните грехове, отнасящи се до онова съзвучно със себе си, което сте намерили в Евангелието, се състоят в това, че аз го разбирам с ума си, възприел съм го със сърцето си, развълнувало ме е до дън душа - и аз не постъпвам така. Така аз не само нарушавам заповед, обективната заповед Божия, но аз постъпвам против това, което вече е узряло в мен, против това, което вече съм познал за истината на духовния живот и живота с Бога. Тъкмо това трябва да се изповядва. Също когато нещо ни поразява: ах, дори не ми е идвало наум, че това е греховно, а аз го правя или мечтая за това, да, сега разбирам, че това е грях, и го изповядвам. Ето каква е основата на изповедта.

После може да се търсят в наставленията на отците на Църквата и у духовника някакви други упътвания, но изповедта трябва винаги да бъде моята собствена. И трябва да помним, че нито една изповед не може да бъде изчерпваща. Да си мислиш, че човек може да изповяда всичко, което има в него, е илюзия, защото човек може да изповядва само онова, което той вижда, а ние всички сме полуслепи в това отношение.

Какво да правим тогава? Изповедта и постепенното пречистване на душата трябва да става така, както се извършват археологическите разкопки. На някакво място - ние знаем - е имало град. Събират се хора, започват да снемат първия слой пръст и се появява върха на някаква сграда - храм, капище или пък къща. В този момент вече нещо се вижда. По-нататък, колкото повече разчистваме този терен от пръстта и различните наслоения, толкова повече неща ще се разкриват, и всеки път ще узнаваме все повече и повече. Така е и с изповедта. Ние трябва да започнем с това да се вгледаме хубаво, да се замислим дълбоко за този слой от душата ни, който вече разбираме, за който вече имаме ясна представа, и да го представим на Бог в покаяние и в благодарение. После, разбира се, след като този слой бъде разчистен, се разкрива следващият. И така нататък, до самото дъно на душата. Да се очаква от човек да изповядва дълбоки грехове, за които още няма понятие в духовния си опит, само защото ги има в списъка, е безсмислено. Разбира се, всеки от нас може да каже: отците на Църквата сочат - това и това е грешно; е, значи, аз съм грешен, защото дори представа си нямах, че това не е добро... Но не е там работата. На изповед човек трябва да застане пред Бога с цялата своя истина, а не с чуждата истина. И затова такива списъци само вредят.

А когато в тези списъци има още и полови извращения, да се препоръчват подобни списъци е просто престъпление, извършвано от така наречения "духовник" против човека; защото всички знаем, как мисълта се прокрадва в нас чрез слуха, зрението и как постепенно тази мисъл завладява нашето въображение, как постепенно започваме да се интересуваме от тази мисъл и се въвеждаме в изкушение. Не бива да се прави това. На човека трябва да му се даде възможност да изкаже онова, което знае за себе си. А Църквата в лицето на свещеника, духовника, трябва да му говори не за половия грях, а за целомъдрието, за красотата на неговата душа, за това как внимателно трябва да се отнася той към тялото си и към тялото на другия човек; че другият човек е икона и че към всеки човек трябва да се отнасяш съответно именно като към икона, да го почиташ, да го пазиш, и така да се отнасяш и към своето тяло. И ако човека го учат така да се отнася към своето тяло и към чуждото тяло, тогава може да израсне истинско целомъдрие, - да израсне не от страх, не от това, че човек се отвращава от всичко привлекателно за него, а от желанието да виждаш в другия човек икона и да се отнасяш към него като към светиня, и в своето тяло също да видиш светиня, която не бива да се осквернява. Тази светиня е иконата на Христос Спасител - Бога въплътен. Как бихме могли да се отнасяме към нея другояче? Тази икона трябва полека да се очисти от всякакви възможни наслоения, от изопачаването, което постепенно е било наложено върху тази икона. Но това трябва да се прави постепенно и да се отнасяме именно с благоговение към своята плът и към чуждата.

Съвременните духовници твърде много говорят за греховете на плътта и за това как да се борим с тях. Прекрасно нещо казва един от отците на Църквата, написал, че онова, което ние наричаме грехове на плътта, са греховете, които духът и душата ни сторват против нашата плът. Плътта сама по себе си е безгрешна, тя е жертва на греховността на нашата душа. И ако ние повече мислехме за нашето тяло и за чуждото тяло именно по този начин, то можехме да се отнасяме към телесността с благоговение и да побеждаваме изкушенията не заради възможното наказание, а заради красотата, която Бог вижда в нас. Та нали Той е могъл да стане човек, да приеме плът, истинска човешка плът. Дадена ни е плът, която сама по себе си не е греховна, но в която нашето въжделение, нашето въображение внася греховност.

4. ИЗПОВЕДТА И ПРИЧАСТИЕТО НА ДЕЦАТА

- Някои духовници предявяват високи аскетически изисквания към изповядващите се, включително към децата, настоявайки в частност за спазване на строг пост няколко дни преди причастие. В един от московските манастири възпитателка на детски дом довела за причастие група деца-сираци. Настоятелят на манастира попитал спазвали ли са децата поста три дни преди това; когато се разбрало, че не са, той не допуснал до причастие нито едно от тях. При това казал: "Запомнете, деца: при Бога нищо не е просто така". 

- Мисля, че не е постъпил добре. Мисля, че Бог би приел с любов тези деца, та нали са нарушили църковно правило, за което са си нямали понятие. Те не са били принудени да го спазят, защото възпитателката вероятно е искала да отидат при Бога с радост, а не с чувството, че при Бога може да се ходи само с напън, че не бива при Него да се отиде просто така.

Представете си следното: майка седи в стаята си на отворена врата. Облечена е в бяло, навън е пролет. Малкото й момче си играе в градината. Той си играе в пясъка, играе си на тревата, целият се е изцапал. И изведнъж се е сетил за мама, не с главата си, а сърцето му си е спомнило за мама, и у него се е родил порив да се хвърли към нея, да я прегърне, да я разцелува, - и той се затичва. И какво трябва да направи мама? Да го спре, да каже: "Какво правиш? Нима не виждаш, че съм в бяла рокля, че цялата ще ме изцапаш? Я иди първо да се измиеш!"? Ако тя е деликатна, умна майка, ще забрави за роклята си, за белотата си. Тя ще се отзове на тази ласкава любов на детето, ще го сложи на коленете си, ще го прегърне, ще му даде да я целуне - и ще се изцапа и роклята, и лицето й, пък след това ще го пусне отново да си играе. Така, мисля си, Бог се отнася към нас. Така че понякога, когато детето идва при нас за причастие, то трябва да дойде с порив, с радост: отивам при Христос, Който като мама ме обича, Който иска да ме прегърне, Който иска да ме приласкае, Който ми позволява, нищо че е Бог, да бъда Неговото момче или момиче... Ето как трябва да се отнасяме към дете, което идва за причастие.

А що се отнася до достойнството, то, простете ми, обаче милиони постят и спазват строг пост и преди причастие, и при други обстоятелства, а може ли да кажем честно, че от това стават по-добри, тоест по-близо до Бога? Не, не можем. Много често би трябвало да кажем: по-добре да не беше такъв фарисей, такъв верен изпълнител на всички устави - и да не забравяш за любовта и милостта, и за опрощаването, и за всички добродетели, за които говори Христос.

 

Сещам се за един разказ от живота на светителя Филарет Московски как в едно село имало свещеник пияница, а в друго село всички жители се пропили, и местният свещеник вече нямал сили. И Филарет си помислил: ами ако взема да събера пияния свещеник с пияната енория, щом тъй и тъй нищо не мога да направя за тях. Така и направил. Пиещият свещеник отишъл в пияното село, обърнал се към енориашите и казал: "Ето какво е положението. Владиката се е отчаял и от вас, и от мен - ние сме пияници. Но аз като свещеник съм длъжен да извършвам Божествената Литургия всяка неделя, на всеки празник, и на Литургия да се причастявам, въпреки че съм пияница. Ето какво ви предлагам: елате и всички заедно ще се причастяваме; заедно ще се причастяваме, плачейки над себе си, каейки се пред Бога, че сме недостойни да се приближаваме до Него, но че вярваме в Неговата милост". И какво се случи? От житието на митрополит Филарет научаваме, че дали от изумление, от благодарност или от действието на Светия Дух чрез тайнството и непосредствено върху техните души, които се отворили към Бога, цялото село започнало да се променя; след известно време пиянството спряло - и свещеникът изтрезнял, и жителите на селото изтрезнели. Ето един пример. Те не са постили, не са спазвали строгите правила, отишли са при Бог, защото Той е бил единственият, съумял да ги обича недостойни. Има една руска пословица: "Обичайте ни като сме черни, бели всеки ще ни обикне"... Ето така се случва. И съм убеден, че ако човек поради небрежност нарушава някакви правила, това трябва да му се посочва. Но ако той просто не знае за тях или не му стигат сили, вяра, убеденост, че това е необходимо или нужно, то трябва да му се даде опит в близостта към Бога, а не да се изисква от него спазване на правила.

Затова мисля, че в дадения случай този свещеник не е постъпил както трябва. Той е трябвало да допусне всички деца до причастие, може би след кратка беседа и кратка, но сериозна лична изповед на всяко дете, като трябва да се говори не за това, че детето е нарушило някакви правила, а за Христос, за Божията любов...

Нека просто разкажа какво правя аз, когато при мен дóйде дете за първи път да се изповядва. Обикновено носи листче, на което майката е написала цял списък с негови простъпки. То започва да чете, аз го спирам: "Кой е съставил този списък?" - "Мама". - "А ти съгласен ли си с този списък?" - "Да, щом мама казва, че това не е хубаво". - "Хайде да оставим настрана списъка и да си поговорим. Ти знаеш ли нещо за Христос?" - "Да, мама ми е разказвала и ми е чела на глас Евангелието", - "И как ти се струва: харесва ли ти Христос, би ли искал да се запознаеш с него и да се сприятелите?" Детето мисли известно време и обикновено казва: "Да, бих искал Той да стане мой приятел". - "А знаеш ли, какво е това дружба? Дружбата е да бъдеш верен на приятеля си във всичко, да правиш всичко възможно да не го огорчаваш, да положиш всички усилия, за да го зарадваш. Ако той е по-голям, по-умен или по-добър от тебе, да направиш всичко възможно да приличаш на него. Как мислиш, би ли искал да имаш такива дружески отношения с Христос?" - "Да, бих искал да бъда Негов приятел!" - "Тогава ето какво. Забрави за този списък и ми кажи: ако сега пред тебе стоеше Христос видим (невидимо Той стои тук) и те попиташе: "Кажи, има ли нещо, което те е срам да Ми кажеш и е срамно Аз да знам, дори без да си го казал? Какво би отвърнал? И детето казва: "Аз излъгах, направих това, направих онова. Би ме било срам Христос да знае за това - а Той знае. Какво да правя?" - "А ти сам Му кажи, не Той да знае без твое участие, просто му кажи всичко - че си крал бонбони, че си лъгал, че не си слушал, че те е мързяло, че си се смял над някои свои приятели, че си бил неверен на дружбата си. Например, когато други момчета са обиждали приятеля ти, присмивали са му се, понякога дори може би са го били, ти застъпвал ли си се за него? Заставал ли си до него с думите: ако искате да биете него, бийте и мен?" - "Не". - "Ето в какво трябва да се покаеш." И така може да научиш детето да се кае за реални негови грехове, но в името на дружбата с Бога, в името на дружбата с Христос, защото Христос е негов приятел, и печатът на дружбата - това е верността, желанието да донесеш радост на другия и никога да не бъдеш причина за огорчение или болка за него. Ето как трябва да се говори с детето.

А това, което се отнася до детето, се отнася и до възрастните, защото безброй възрастни идват на изповед както и децата - със списък от грехове, знаейки, че не бива да правят едно, друго, но не ги изповядват, понеже това нарушава дружбата им с Бога, загрозява ги, прави невъзможно човек да се нарече Христов приятел, а по друга причина. И в това отношение списъците не помагат. Те дават на човека знание за грехове, за които той е нямал понятие и които не му трябва да знае, защото те не принадлежат нито на възрастта, нито на пола, нито на развитието му. А трябва да го учим да се вгледа в самия себе си, да търси в Евангелието местата, от които гори сърцето, събужда се желание да следваш тези заръки, прояснява се умът, волята укрепва. И ако момчето или момичето, или възрастният наруши това, той нарушава своята вярност към Бога там, където тя вече зачатъчно е съществувала. Ето къде трябва да започне въпросът за изповедта. А списъци - не!

А що се отнася до въпросите на половия живот, те не бива да се засягат грубо. Трябва да се намери някакъв начин да се каже на детето (или на възрастния) за целомъдрието, за това как той се отнася към своето тяло, за това, как се отнася към телата на другите хора, гледа ли на тях с благоговение, целомъдрено или не. Но никога да не се описват никакви грехове, които той може би още не знае, и да не му се дават списъци с грехове, за които дори не е и чувал. Помня един човек (това беше преди много години), на когото свещеник беше дал списък с грехове, и този циничен, невярващ човек беше върнал списъка с думите: "С какъв интерес само прочетох този списък! Дори и наум не са ми идвали тези неща. Колко интересно беше, колко любопитно и как ще мисля над това и ще си играя с въображението". Това ли искате като давате на човек списък с грехове? Можете ли с увереност да кажете, че той ще го възприеме именно с чувство на покаяние? Не, не можете. Затова, внимавайте.

А що се отнася до допускането или недопускането до причастие на основание поста, тук трябва да се прави разлика. Има хора, на които им е нужно да се причастят най-вече, защото това ще бъде първият им жив контакт с Бога, и те не могат да се приготвят за него само като се въздържат от една или друга храна. За тях това е непонятно, не е съществено. Аз изповядвах в продължение на няколко години хора, които никога дотогава не бяха ходили в църква и никога не се бяха изповядвали, макар някога в детството си да са били кръстени тайно. На такива хора трябва да им се помогне да погледнат вътре в себе си, да погледнат Бога и да създадат нови отношения, и да се причастят, не защото са излели цялата си душа и са изповядали всичките си грехове без остатък, а защото идват при Този, Който може да им даде Живот. Причастяването към Светите Тайни е Живот, който се дава на тях, на нас. Това не означава, че можем с лекота да даваме тайнство, но означава, че понякога на човек му е необходимо да се причасти, за да познае Бога.

Ще разкажа един случай. Преди близо петдесет години при мен дойде млада жена с въпроса: "Аз съм от семейство на вярващи. Всяка година ме карат на Великден да се причастявам. Аз не вярвам нито в Бога, нито в причастието, нито в Църквата, нито в Христос, в нищо не вярвам, и не мога да продължавам да вземам причастие при тези обстоятелства. Какво да правя?" Аз казах: "Въпросът е решен: ако ти дойдеш да се причастиш, ще ти откажа причастие при тези обстоятелства, но искам да поговоря с теб за това". И в продължение на целия пост, всеки петък тя идваше при мен и аз споделях с нея онова неголямо познание, което притежавам, и онзи малък опит, събран през годините. И когато стигнахме до Разпети Петък, се оказа, че нищо не съм успял да й предам и тя просто си е загубила времето в разговорите с мен. Рекох й: "Знаеш ли, нищо не можах да ти дам, твоето семейство нищо не е успяло да ти разкрие. Нека идем и се помолим на Бога Той Самият да направи това". Отидохме в храма, застанахме на колене пред Плащаницата, и аз се обърнах към Бога с въпроса: Господи, какво да кажа на това момиче, за да й открия пътя към Тебе?.. И изведнъж ме осени една мисъл (тогава, през цялата тази среща, аз постъпвах - как да кажа? - "на вяра", тоест с увереност, че Бог иска да спаси този човек, колкото и да ми се струваше непонятно, по какъвто и неведом път Той да върви). Дойде ми мисълта да я попитам: "Необходимо ли е за тебе да намериш Бога или не?" Тя отвърна: "Ако няма Бог, няма смисъл да се живее, и аз не искам да живея. Какво да правя?" Аз отговорих: "Не знам!" - и зададох на Бога втори въпрос: какво да прави тя и какво да правя аз? Какво трябва да й кажа?.. След известно време отговорът дойде при мен, аз й казах: "Ако ти изпълниш това, което ще ти кажа, ти обещавам от името на Бога, че ще намериш вярата". Тя каза: "Да! Какво трябва да направя?" И аз отново отговорих: "Не знам, хайде да се молим още". И продължих да се моля; и дойде мисълта, която ме изплаши, но която сметнах за свой дълг да повторя, защото, след като попитах Бог, сметнах за невъзможно някак си да Му "забраня" да използва мене за отговора. Аз й казах: "Ето ти отговор. Утре, на Велика Събота, ще служа Литургия. Ти ще дойдеш за причастие, но преди да се причастиш ще се спреш и на глас ще ми кажеш: Господи, моите родители нищо не са ми дали; Твоята Църква ме излъга и нищо не ми даде. Твоите свещеници нищо не успяха да ми предадат, и сега просто стоя пред Теб с въпрос. Ако Ти Сам нищо не ми отговориш на този въпрос, си отивам и никога няма да се върна при Тебе". Тя възрази на това: "Ако има Бог, това е кощунство, аз не мога да го кажа". Отговорих й: "Не, ти ще кажеш това, защото аз ще отговарям за твоите думи". И тя дойде и каза тези страшни думи и се причасти към Светите Тайни. В същия ден заминах за Франция и получих от нея бележка: "Още не знам дали има Бог, но с увереност мога да кажа: онова, което получих с причастието, не беше хляб и не беше вино, а нещо съвсем друго". И оттук започна нейният духовен път.

  Казвам това, за да подчертая, че не спазването на правилата ни открива пътя към Бога. Когато този път вече е открит, тогава правилата могат да послужат за подпора, - не условие да се приближим към Бог, а подпора, която ни помага да вървим към Него, към приобщаването, към общия живот. Но когато този път още не се е открил, никакви правила не могат да помогнат.

5. КУЛТЪТ КЪМ ЛИЧНОСТТА НА ДУХОВНИКА

- Какво ще кажете за онези общности, където се създава култ към личността на свещеника и всяка негова дума, не само по въпросите на духовния живот, но и по политически и други въпроси, се възприема като проява на Божията воля?

- Култът към личността е едно от най-вредните явления не само в църковния живот, но и изобщо в целия живот, включително и политическия. В областта на политиката политическият култ към личността намира своята крайност в диктатурата и в това, че някой, като е направил впечатление на околните, получава власт, за която няма никакво право поради вътрешното си съдържание, тоест що се отнася до зрялост, мъдрост и знания. Култът към личността трябва да се изкоренява по всякакъв начин. И първият, който трябва да прави това, е човекът, станал жертва на такъв култ, тоест онзи свещеник или мирянин, дето е заобиколен от ненужно и непозволено почитание.

Затова свещеникът (ще говоря, разбира се, преди всичко за свещениците) трябва постоянно да се наблюдава и да си напомня, че той е нищо, ако не го ръководи Божията благодат, и че Божията благодат му се дава не като постоянен дар, а дотолкова, доколкото той самият се смирява пред Бога, доколко той сам се отрича от себе си и сам отдава живота си на другите, в служене. Помня веднъж отец Софроний ми каза, че Църквата е построена като пирамида, при това пирамида, която стои с дъното нагоре, на самото острие на своя връх. И колкото повече човек се приближава към Бога, колкото повече иска да отдава себе си в служба на другите, толкова по-ниско и по-ниско, по-дълбоко и по-дълбоко ще се спуска в тази пирамида, и в крайна сметка върхът на тази обърната пирамида е Самият Христос, върху Когото всичко лежи, цялата тежест на мирозданието, цялата тежест на човешката греховност, всичко. Затова ако свещеникът иска да се отърве от култа към личността, той преди всичко трябва да дойде на себе си, да се опомни, да разбере, че го почитат или за това, което му е било дадено, или понеже хората виждат в него нещо, дето го няма.

Какво е дадено - първо, външността му: тя играе голяма роля. Човек прави впечатление с външността си, и свещеникът (като всеки друг човек, но свещеникът още повече) трябва да се замисля над това, че с външността си, с външното си представяне пред хората не бива да бъде съблазън, тоест неговата външност да не бъде въплъщение на неговото тщеславие, неговата гордост, неговото духовно невежество, природната му глупост, в крайна сметка. Това е много важно. Значи, на първо място свещеникът трябва да внимава с външността си да не поразява околните; да бъде себе си, да, но да бъде внимателен и да не се изтъква.

Второ: умствените качества. Умът може да се проявява с мъдрост или с дързост. С мъдрост може да се проявяват всички знания, които човек е придобил за краткия си или по-дълъг живот, когато това е нужно на другите. Но, както е казал един френски писател от XVIII век, знанието и мъдростта трябва да се държат, както човек държи в джоба си часовник; той го изважда само тогава, когато му трябва да види колко е часът, а не за да разберат всички, че той има джобен часовник... Това е много важен момент: човек да не проявява никаква особена ученост или мъдрост, когато тя никому не е нужна и е само една демонстрация на собствените му - може би несъществуващи - качества и свойства.

По-нататък, човек може да се възгордее със знанието си, тоест с онова образование, което му е било дадено. И тук той трябва да помни, че цялото това знание не му принадлежи, че му е било подарък, подарък от Бога, също както и умът, с който той е бил способен да възприеме тези знания, и подарък от страна на Църквата, гражданското общество, семейството, приятелите, древната и съвременната литература и т.н.; всичко това не му принадлежи. Ако той притежава тези свойства, тоест ум, образованост и останалото, трябва да се научи да бъде благодарен, но не да ги демонстрира.

По-нататък, той трябва да се пази от съблазънта да се големее и да използва сана си, за да спечели някакво уважение и да заеме някакво място в обществото: аз съм, видите ли, архимандрит, епископ, свещеник, дякон, този или онзи. Това нищо не значи. Пред Бога, Който вижда душата на човека, тези звания могат да бъдат не просто куха фраза, но дори предмет на осъждане, защото ако човек ходи, подрънквайки със своите звания, Бог може да го погледне и да каже: да, имаш по себе си звания, а достойнство - никакво, ти не съответстваш на званията, с които се перчиш, и колкото по-голямо е твоето звание, толкова по-лошо ще е осъждането... Всички тези мисли са много важни за свещеника, и дори за дякона, и за всеки човек, когото хвалят за едни или други свойства, дадени му от Бога.

Всички ние трябва да помним онова, дето е казано в началото на Блаженствата: Блажени са бедните духом, защото тяхно е Царството Небесно... Какво значи "бедни духом"? Беден духом е човек, който разбира дълбоко или дори с крайчеца на душата, че у него няма нищо, освен даденото му от Бога, че всичко хубаво, което може да има у него, е дар Божи, и че да се хвалиш с него не ти прилича.

Помня едно момиче на двайсет и нещо, с мила външност. Дойде при мен, седна и с ужасно изражение на лицето ми каза: "Не мога да се спася, загивам от тщеславието!" - "А какво правиш срещу него?" - "Не знам какво да правя, боря се с него, но тщеславието побеждава". - "А в какво се състои твоето тщеславие?" - "Всеки път като се погледна в огледалото или отразена в стъкло, си мисля: каква съм хубавица!" Усмихнах се и казах: "Ама знаеш ли, че това е истина!" Тя с ужас ме погледна и възкликна: "Какво ще правя тогава? Аз съм загинала!" - "Не, не си загинала. Ти трябва да се научиш да преобразуваш тщеславието в благодарност. До смирението ни за тебе, ни за мене още няма път, ние не знаем какво е това смирение, това е свойство на светците. А благодарността е свойство, което ние, всеки от нас може да придобие всяка минута".- "А как да направя това?" - ми казва тя. "Ето какво ще направиш: три пъти на ден заставай пред огледалото и изреждай всички черти от лицето си, които ти се харесват: челото, веждите, очите, устните, бузите, изобщо всичко хубаво, което виждаш в себе си. И когато свършиш, си кажи: Господи, благодаря Ти, че Ти ми подари всичко това, защото аз не съм го създавала в себе си. И добави още: И прости ми, Господи, че върху тази красота, която Ти си ми дал, аз слагам такова отвратително изражение, каквото имам сега на лицето си". Мисля, че това може да бъде приложено и за духовните качества. "Бедни духом" са тези, които осъзнават, че всичко, което имат, - е от Бога, и вместо да се отказват от него, да го отричат в името на придобиване на лъжовно смирение, те го възприемат и се обръщат към Бога с благодарност, че Той им го е дал.

А после? После те могат да употребяват тези дарове в полза на другите. Ако притежават красноречие, ум, образованост, деликатност, - може да се посочат безкраен брой свойства, които са нужни и полезни на духовника, - нека благодарят! Нека благодарят - и от благодарението се смиряват, защото човек разбира, че всичко, за което благодари, не е негово, а подарък от Бога. А ако е подарък, то той може да ликува за това, че му е бил даден, но в никакъв случай да се гордее с него. Въпросът за култа към личността при свещеника започва от него самия. Той трябва, - всеки от нас трябва, - да се учи през целия си живот, а не само в някакъв момент от живота, да благодари на Бога за онова, което му е дадено, и да не си приписва нищо.

В житието на свети Макарий Велики се разказва, че след смъртта му един от учениците му видял как неговата душа се възнасяла към небето и по пътя към небето бесовете разположили нещо като митнически бюра и на всяко бюро го подлагали на изпитание за някакъв грях, и той през всяко бюро минавал чист. И когато Макарий вече стигнал да самите врати на рая, бесовете решили да го хванат с нещо последно: те запляскали с ръце и започнали да викат: "Макарий, ти ни победи!" - надявайки се, че ще го хванат в тщеславие. И Макарий се обърнал поклатил пръст и казал: "Още не" - и с тези думи му бил даден достъп до рая.

И аз мисля, че всеки студент, всеки мирянин, всеки свещеник и дякон трябва да бъде учен на следното: всичко, което той има, цялото богатство - е дар от Бога; и когато хората го хвалят, той вътрешно да не приема, а да превръща похвалата, която получава в благодарност към Бог и в съкрушение сърдечно, защото ако човек бе действително и до края смирен и в Бога, нямаше да го хвалят за дреболии.

Помня едно писмо на светителя Тихон Задонски до млад свещеник, който му се оплакал, че го хвалят енориашите и че колкото и да им доказвал, че техните похвали са не на място, толкова повече го хвалели, и той не знаел какво да прави. И Тихон Задонски му отговорил: най-напред не говори на енориашите, че те грешат и ти си недостоен за похвала, защото те към едни несъществуващи твои качества ще добавят и несъществуващо смирение, ами ги изслушай, запомни какви качества виждат те в тебе, за да станеш такъв, какъвто те виждат в най-добрия смисъл на думата. Нужно е възпитание, и то трябва да започва в семейството, в обществото, в Църквата, в семинарията, в академията, през цялото време, за да не бърка човек това, дето му е дадено, с онова, което му принадлежи по природа или по дар Божи. Това е много важно. И ако човек се научи да не се гордее със себе си, култът към личността около него може да продължава, така както вълни се разбиват в скалите, но от това той няма да изгние, няма да загине.

Освен това, той трябва да се научи да предупреждава хората, че не е всезнаещ и че понякога има мнение, понякога знание, а понякога невежество или незнание. В духовните въпроси има моменти, когато свещеникът по милост Божия, по благодат на свещенството с пълна яснота вижда, че трябва да отговори на нуждата на човека и на неговия въпрос. Понякога той не вижда това с такава яснота, но може да приведе пример от житията на светците или цитат от Евангелието; а друг път е в състояние да каже: "Не знам!" И хора, дето са по-големи от нас, са имали тази смелост. Сещам се за два случая от житието на свети Амвросий Оптински, когато при него дошли хора с въпроси, той им е заръчвал да останат в манастира за малко, докато се помоли и поиска отговор от Бога. И в двата случая тези хора след два-три дни идвали и казвали: "Отче, трябва да бързаме за вкъщи, а ти не даваш никакъв отговор на нашите въпроси..." И двата пъти Амвросий отговарял: "Ето вече толкова дни питам Божията Майка какъв отговор да ви дам, - Тя мълчи. Как бих могъл аз да ви отговоря?" И това в областта на духовния живот и от страна на действително свят старец.

А ако става дума не за духовния живот, а за политически и обществени въпроси, тогава дълг на свещеника е да каже: аз не съм тук при вас да ви наставлявам за политически проблеми или в светската област, аз съм поставен да проповядвам Евангелието... Това, разбира се, води до въпроса, че ако той има собствени убеждения, може да влияе на другите някак между другото, дори без да го търси. Нищо не можеш направи. Ако хората виждат, че той следва един или друг път, то, разбира се, могат да кажат: щом си такъв изключителен човек мисли така, може би и аз трябва така да мисля... Но човек трябва да може да каже и: не, аз мисля така, така чувствам, защото така съм възпитан, защото съм от такова поколение, - всякакви други неща може да са правдиви по този случай; а вие се стремете към своята истина, тоест тази истина, която лично на вас разкрива Бог.

А има области, в които няма задължение да се придържаш към едни или други убеждения. Да се отвръщат от злото, разбира се, са длъжни всички и всячески, но ако става дума за политиката, за гражданския живот, тук оттенъците са много, и всеки човек трябва да постъпва според чистотата на съвестта си, наблюдавайки себе си строго, постъпвайки така: аз казах това на тези хора от Твое име, но не само като че използвайки това, че те виждат в мене християнина и свещеника, а защото онова, което казах, се корени дълбоко в твоето Евангелие, в Твоето слово.

С поклонението към себе си свещеникът трябва да се бори през цялото време, за да не виждат хората в него онова, дето го няма. Трябва свещениците повече да говорят, че тяхното свещенство някак си "се ограничава" с извършването на тайнствата - ако може да са изразим с такава несъвършена дума - и че когато те извършват тайнства, тези тайнства се извършват не от тях, а от Самия Бог, Христос е Тайноизвършител, Светият Дух е Тайноизвършител, както това е казано ясно в Литургията! И затова, да, аз мога да кажа с пълна увереност, че думите, произнасяни от мене в Литургията имат божествена сила, защото аз само ги произнасям, а силата в тях е Божия, аз повтарям думите, които Самият Христос ни е предал. А в другите области мога да се изразявам с абсолютна честност, но не мога да кажа, че това е Божията вола или Божията представа за нещата.

- Какъв смисъл влагате в понятието за послушание, когато става дума за взаимоотношенията между духовния отец и духовното чадо в енорийската, а не в манастирската практика?

- Бих искал на хората да им се повтаря през цялото време, че послушанието се състои не в раболепното изпълняване на заповедите на свещеника, дори ако те се дават във формата на съвети. Послушание идва от думата "слушане", и целта на послушанието е да научиш човека да се откъсне от собствените си мисли, от собственото отношение към нещата и да се вслушва в това, което му говори другият човек. Тук започва послушанието, и то се отнася не само до църковната практика, а до всички човешки взаимоотношения.

В повечето случаи, когато някой говори с нас, ние почти не го слушаме, защото, докато той говори ние подготвяме отговора на неговите думи. Ето оттук започва превъзпитаването на самите себе си. Когато човек говори с теб, затвори ума си за всички собствени мисли и се вслушай в неговите думи, вслушай се така, че да разбереш как той ги произнася, за да уловиш онзи смисъл, който той влага в тези думи, а не само звука. И само тогава тези думи ще достигнат до твоето съзнание, когато ти ги разбереш, когато ги възприемеш като свидетелство на опита или търсенията на другия човек, само тогава може да отвориш вратата към собствения ум, сърце, опит и да се отзовеш на тях. Но докато човек говори с тебе, трябва само да го слушаш, а това в повечето случаи ние не умеем да правим. Както вече казах, докато човек говори, ние вече приготвяме отговора и затова не слушаме не просто неговите думи, не чуваме това, което той иска да ни предаде. Защото много често думите са неудовлетворителни, думите само отчасти предават онова, което човек иска да изрази, а ние трябва да се вслушваме.

Знаете как е с песента: думите могат да бъдат простички, а мелодията завладяваща. И трябва да се научиш така да слушаш другия човек - всеки друг човек, а не само духовника, - както слушаш песента. Думите изразяват истинно, правдиво онова, което трябва да изразят, но тях като вълна ги носи мелодия. Ако не чуваш мелодията, а чуваш само думите, няма да възприемеш заложеното в тях. Има едно немско стихотворение, където се казва приблизително следното: Кажи какво толкова има в тази малка песен, че можеш толкова да я обикнеш? - В нея са вложени малко звучност, малко хармония и цялата душа... Преводът е неточен, недостатъчен, но тъкмо така трябва да се отнасяме към всеки човек, който говори с нас.

А когато с нас говори духовен отец, трябва да слушаме неговите думи и отвъд думите да уловим дълбочината - или липсата на дълбочина - на неговия духовен опит. Случва се свещеникът да каже нещо много простичко, което стига до душата ти и я разтърсва. А може да стане и така, че свещеникът да говори с разума, да повтаря това, което му е било казано. Сещам се за един случай. Когато бях млад детски ръководител, проф. Л.А. Зандер събра преподавателите от детската школа и децата и ги покани на открит урок на един много знаменит проповедник от Париж, човек, запленил всички възрастни, които са го слушали. И този проповедник, който нямаше опит в работа с деца, даде примерен урок, предизвикващ възхита у всички възрастни. Беше умно, възвишено, дълбоко, истинно. Когато урокът свърши, Лев Александрович хвана едно момченце на около седем години и го попита: "Е, какво мислиш за този урок?" А малчуганът му отвърна със страшните думи: "Много беше занимателно! Жалко само, че отчето не вярва в това, което говори". Това не беше вярно, обаче думите бяха дотолкова изискани, темата беше представена до такава степен удовлетворяваща ума, че детето не можа да стигне до душата на този човек, сторило му се е, че това са кухи фрази, “мед, що звънти”. Много е важно да помним това, когато говорим с човека или го слушаме.

От друга страна, понякога човек казва нещо много просто, и тези думи така дълбоко влизат в душата ни, че могат да станат начало на нашето обръщане към Бога или промяна на живота ни. Помня един случай. Когато бях юноша, на Разпети Петък група млади хора се събра при Плащаницата да се помоли с един чудесен свещеник, с нищо не изпъкващ, отец Георгий Шумкин. Той беше човек с удивителна вътрешна простота, никак не се изтъкваше. Той дълго стоеше пред Плащаницата, след това се обърна към нас, и ние видяхме, че по цялото му лице струят сълзи; и ни каза: "Днес Христос умря за всеки от нас. Нека плачем за това, защото ние сме причината за Неговата смърт...", застана на колене, и ние заплакахме. Тези думи докоснаха нашите души. В тях нямаше нищо особено, - в тях имаше истина, ние я чухме не в думите, а в това как беше казано, в лика на този свещеник, в сълзите му, в това, че той не намери други думи пред Плащаницата.

Казвам всичко това по повод на послушанието, защото послушанието преди всичко изисква слушане. И ние трябва да се научим, когато говори някой, особено нашият духовен отец, да се вслушваме, да се вслушваме в неговите думи, и чрез неговите думи, чрез звука на гласа му, чрез цялата му личност, да възприемаме онзи духовен опит, от който се раждат думите. Ако тези думи не са родени от духовен опит, те може да са истинни, но няма да могат да преобърнат душата ни, а дори и да могат, ще стане въпреки това, че този свещеник не е успял самият да ни го предаде.

В областта на монашеството съм изчел много жития на светци и някакво количество духовна литература. И ме поразява, че старецът, духовният отец, игуменът, наставникът, пустинникът от дълбочината на своя опит говори нещо на човека, който му е задал въпроса, или дори не му го задавал, но когото е погледнал и е усетил: на него трябва да му се каже това. А понякога това не са само думи, които ни откриват разбиране, а указание: "Направи ето какво". Направи го, защото ако не го направиш, а само размишляваш и преживяваш, никога няма да мръднеш от мястото си. И ето дори манастирското послушание се състои в това да избереш духовника, с когото си съзвучен, който може да те обикне дълбоко в Бога и когото можеш да възприемеш като човек, даден ти от Бога.

Ще се осмеля да дам един пример от своя живот. Когато бях на седемнайсет, отидох в Трисветото подворие, единствения руски храм в Париж, който остана верен на Московската патриаршия в онова време. Отивах на всенощното бдение, но така или иначе закъснях за него съвсем, богослужението свършваше. То се извършваше в сутеренно помещение; аз се спрях край вратата и видях как по дървената стълба се качва един монах. Погледнах го и в него имаше такава абсолютна вътрешна съсредоточеност, такъв покой, че се доближих до него и му казах: "Не знам кой сте, но ви моля - станете мой духовен отец". Никога не съжалих за това. Той не ми даваше послушание; той живееше духовен живот, някакъв дълбочинен живот, и отговаряше на моите въпроси на изповед кратко, просто, ясно, непретенциозно. Но винаги оставах с впечатлението, имах чувството, че той е като голям кораб, който плава по морето, а аз съм малка лодчица, завързана за него с дълго въже. Навлязъл е дълбоко, а аз още не съм се приближил към мястото, където е бил, но той ме тегли след себе си. Ето какво беше послушанието, защото той не даваше наставления, той споделяше своя живот, своята душа, своята молитва.

И преди смъртта му Господ като че ни доказа кой беше. Той боледуваше и ми написа кратко писмо, където казваше: "Аз познах тайната на съзерцателното мълчание, сега мога да умра". Получи удар и на третия ден умря. Послушанието за него не се състоеше в изпълняването на заповеди, а в това да се вслушваш с цялото си същество в неговия живот, неговата душа, в дълбините, които се разкриваха, - Божиите дълбини, които се разкриваха в неговите дълбини.

И когато стане дума за взаимоотношението между духовника в енорията и духовните чада, в повечето случаи той може да им дава конкретни съвети как да се молят, как да постигнат трезвост, как да постигнат чистота на сърцето и чистота на плътта и т.н. Той може да дава конкретни съвети и тези съвети трябва да се следват. Но самият духовник трябва да бъде много, много внимателен какво съветва, защото понякога духовникът не познава житейската обстановка на даден човек и може да му даде съвет, който да е неизпълним. Помня един човек, който дойде при мен и каза: "Какво да правя? Преподавам литература в университета; бях на изповед, и духовникът ми каза вече да не чета никаква светска литература. Какво да правя?!" Отговорих, че ще поговоря със свещеника, защото това беше едно безумно решение. И може да се приведат множество такива случаи, - досега съм натрупал цяла бездна от тях, - когато духовникът говори теоретично, говори не от собствен опит и не от духовната истина.

Взаимното отношение на духовника с духовното чадо се състои в това, духовникът дълбоко да се вглежда в тази душа, да се старае да разбере тази душа и никога да не говори нищо, което не е премислено докрай и може да се окаже съблазън.

ПРОПОВЕДТА В НАЗАРЕТСКАТА СИНАГОГА

Подобно на Иоана Предтеча, и Христос започнал своята проповед с думите:

-          Покайте се, защото се приближи Царството Небесно!

Христос поставил покаянието като първо  условие за влизане в царството Божие.Защото покаянието е не само едно  съжаление или разкаяние за сторените грехове, но пълно духовно очистване и започване на нов, праведен живот.

И ходел Иисус по цяла Галилея, като поучавал в синагогите*, проповядвал Евангелието на царството Божие и изцерявал всяка болест и всяка немощ  у народа.

Един съботен ден Иисус Христос влязъл в Назаретската синагога и станал да чете. Подали му книгата на пророк Исаия. Той разънал свитъка** и намерил мястото, гдето било написано:

Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати    Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите проглеждане, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятна Господня година  (Ис. 61:1-2).

След това Христос сгънал книгата, седнал и започнал да говори на народа. Той пояснил, че в този ден се изпълнило всичко онова, което току-що прочел от пророка Исаия. И всички потвърдили истинността на думите Му.

Така започнал нашият Спасител Своето проповедническо служение. Той дошъл на земята, за да донесе наистина радостна вест за бедните, да лекува съкрушените сиреч нещастните и смирени сърца, да бъдат пуснати на свобода робите, да дари светлина на слепите и да възвести нови благодатни дни.

И наистина, през земния Си живот Христос следвал Своя програма – навсякъде проповядвал мир и любов, правда и свобода, лекувал болни и вещаел новата благоприятна година на царството Божие.

Програмата на Христовото учение обаче още не е изпълнена. Христос е възложил същата задача на Своите апостоли, а те – на своите приемници. И днес още се благовести учението на Господа и се осъществява Неговата програма. А тя ще се осъществи напълно едва когато всички човеци познаят истината, когато заживеят като истински братя омежду си и когато в сърцата им зацари благият Христов дух.

*- Молитвени домове, в които се четяло и изяснявало словото Божие.

* * -  Свещените книги, които се употребявали в еврейските синагоги, били написани на дълга широка лента, като платно, и се навивали откъм двата края.

(Архимандрит д-р Серафим, „Вяра, надежда, любов”, 2009 г., София)

Прочети повече тук

ПРОПОВЕДТА ПРОИЗНЕСЕНА НА ПЛАНИНАТА

За блаженствата

            Славата на Христа и слухът за Неговите необикновени дела и за божественото Му слово се разнесли по цяла Галилея, Иудея и Йерусалим, по приморските предели на Тир и Сидон, на Сирия и отвъд  Йордан. Отвсякъде се стичало при Него голямо множество народ, за да чуе думите Му и да се излекува от болестите си.

            Веднъж, когато видял около Себе Си много народ, Христос възлязъл на една планина в Галилея. Народът Го последвал. Спасителят се спрял на равно място, обрасло с трева и чудно красиви цветя, и седнал на един камък. Народът и учениците заобиколили Христа и насядали при нозете Му. Той, като отворил устата Си, започнал Своята прочута „нагорна” проповед*:

            Блажени са бедните духом**, защото тяхно е царството небесно.

            Блажени са плачещите, защото те ще се утешат.

            Блажени са кротките, зщото те ще наследят земята.

            Блажени са милостовите, защото те ще бъдат помилвани.

            Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога.

Блажени са миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.

Блажени сте вие, когато ви намразят човеците, когато ви отлъчат, когато ви похулят и изгонят, когато изхвърлят името ви като лошо заради Сина Човечески и кажат против вас лъжовно каква да е лоша дума заради Мене.

Радвайте се и се  веселете, защото голяма е наградата ви на небесата!

Първото блаженство ще изпитат ония, които са бедни по дух, сиреч ония, които живо съзнават своята духовна нищета. Това са смирените люде. Смирението е първата и най-голяма добродетел, докато гордостта е първият и най-страшен порок, първопричина на греха и на всички човешки злощастия. Поради гордост паднали най-горните ангелски чинове и станали мрачни демони (Ис. 14:15). А смирението ни издига от земята към небето.

Сам Христос, макар и Син Божий, бил смирен по сърце (Мат. 11:29). Той ни е дал пример на истинско смирение. Бог се противи на гордите, а на смирените дава Своята благодат. Като награда Христос обещал на смирените царството небесно, сиреч – небесната радоср, мир и блаженство.

*

            Второто блаженство се отнася до плачещите – тоест до ония, които са нещастни в живота, потопени в скърби, които плачат не само поради собствените си страдания, но плачат и над нещастията на своите близки, а особено пък ония, които плачат и се съкрушават за своите грехове. На тях Христос обещава утеха и вечна радост.

*

            Третото блаженство се отнася до кротките, тоест до ония, които са добродушни, незлобливи, снизходители, отстъпчиви и благонравни. Кротостта също е била едно от отличителните качества  на Самия Христа, Който казва: „Поучете се от Мене, защото съм кротък...” (Мат.11:29). Когато хулели Христа, Той не отвръщал със хули (1 Петр. 2:23). На кротките Бог обещал за награда наследяване на новата земя (2 Петр. 3:13).

*

            Четвъртото блаженство има предвид  гладните и жадните за правда. Божията правда се желае от всички, но има някои, които силно копнеят по нея и работят за нейното въдворяване и тържество в живота. На такива Бог обещава, че те ще бъдат честити да видят тържеството на Божията правда, че ще се насладят и наситят на нейните плодове, понякога още тук на земята, най-вече в бъдещия вечен живот.

*

            Петото блаженство нарича щастливи ония, които са били милостиви към своите близки, защото и към тях ще бъде проявена небесната Божия милост, която ще покрие много техни грехове. И ако ние се чувстваме щастливи, когато някой прояви към нас милост, колко по-блажени ще бъдем, когато Бог прояви към нас Своята милост.

*

            Шестото блаженство се отнася към ония, които имат чисти сърца. Те ще имат неизказаната радост да видят Бога. Когато гледаме лицето на любим и скъп наш човек, изпитваме голяма радост. Безгранична и неизмерима е радостта, ако човек би могъл да погледа Божието лице и особено – постоянно да гледа Бога. Но както болното око не може да гледа светлината, тъй и нечистото сърце не ще види Бога. А човешкото сърце замърсяват различните пороци, като: похотливите желания, завистта, злобата, омразата и пр.

*

            Седмото блаженство има предвид миротворците,  т.е. ония, които имат мир в собствените си души, а след това го вселяват и в душите  на другите. Тия  люде внасят духовно благоухание в живота. Христос е най-големият миротворец. Той е Княз на мира (Ис. 9:6). Той ни дава Своя мир (Иоан 14:20). Истински миротворци са ония, които разпространяват Христовия мир и го внасят там, гдето мирът е прокуден. Такива Бог ще нарече Свои синове.

*

             В осмото блаженство се  облажават ония, които са гонени зарадди правдата, т.е. ония, които, като не могат да понасят човешките непрвди, въстават против тях и биват гонени за това, както и ония, които изобщо несправедливо са гонени и невинно страдат. И тям се обещава за наследство царството Божие.

*

            В деветото блаженство се облажават ония, които са ненавиждани и хулени, гонени и преследвани, отхвърляни и злословени заради Христа и Неговото име. Това са мъчениците и изповедниците Христови. За тях, наистина, не е казано точно каква ще бъде наградата, но те няма да останат ненаградени. Тяхната награда ще бъде голяма. Затова те още отсега могат да се радват, предвкусвайки бъдещото блаженство.

*-  “Нагорна” ще рече – произнесена на планината.

** - Под думата „блаженство” тук се разбира особена небесна радост и вечно щастие в царството на Бога

(Архимандрит д-р Серафим, „Вяра, надежда, любов”, 2009 г., София)

 Прочети още тук

И тук

Петровден (29 юни)

СЛОВО НА ПРАЗНИКА НА СВ. ПЪРВОВЪРХОВНИ АПОСТОЛИ ПЕТЪР И ПАВЕЛ

Целият смисъл и цялото щастие на нашия живот, мои възлюбени в Христа чеда, се състои в любовта ни към Бога, в любовта ни към Христа чрез изпълняването на Неговите Божествени заповеди. Ето защо Господ е казал: Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми…за да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви да бъде пълна (Иоан 15:10-11). Оттук става ясно, че доколкото възрастваме в любовта си към Христа чрез изпълняване на Неговите заповеди, дотолкова притежаваме в себе си истинското щастие – и временното, и вечното. И обратното: колкото повече се отдалечаваме от Христа, толкова повече потъваме в бездната на големи нещастия. А пълното отсъствие в нас на любов към Христа означава само едно: страшно бедствие и попадане под проклятие, както временно, така и вечно. Не напразно апостплът е казал: Който не обича Господа Иисуса Христа, да бъде проклет (1 Кор. 16:22 – послав. Прев.).

Затова, възлюбени в Христа братя и сестри, ако искаме да достигнем истинското щастие, истинската божествена радост, ние трябва да употребяваме всичките си сили най-вече за придобиване на любов към Христа. Към тази любов винаги ни призовава светата  Църква. Тя ни призовава към това велико благо и днес, в деня, когато се чества паметта на св. Първовърховни апостоли Петър и Павел. Светата Църква ни привлича към тази любов към Бога, като ни посочва за пример деянията на тези апостоли, за които така много ни говорят Свещеното Писание и църковното предание.

Колко е обичал Христа св. ап. Петър се вижда преди всичко от Евангелието. Когато всички ученици изоставили Христа в Гетсиманската градина, наистина изпълнявайки Неговата заповед, апостол Петър не могъл да превъзмогне своята пламенна любов към Господа и Го последвал в двора на първосвещеника. Наистина, като не бил получил още благодатта на Светия Дух и бил предоставен на своите собствени сили, той съгрешил там – отрекъл се от Христа. Но веднага след падението си апостол Петър започнал да се кае и да пролива горчиви покайни сълзи. Заради неговото покаяние Господ му простил и отново го причислил към Своите ученици. И вчера на утренното евангелско четиво вие чухте, мои възлюбени в Христа чеда, как съответно на трикратното отричане на апостол Петър, Господ три пъти го питал, когато се явил на Своите ученици след Възкресението Си: Симоне Ионин, обичаш ли Ме? И апостол Петър три пъти засвидетелствал своята любов към Него (срв. Иоан 21:16 – 17).

Но това не е всичко. Както знаем от църковното предание, пламенната любов на апостол Петър към Христа го карала и всяка нощ при пеенето на петел да се събужда и да пролива сълзи за своето отричане, макар този грях отдавна да му бил простен от Господа.

Голямата любов към Христа ярко се проявила в апостол Петър и след слизането на благодатта на Светия Дух върху Христовите ученици. Книгата „Деяния на светите апостоли” свидетелства с какво необикновено мъжество той, измежду всички други апостоли, е проповядвал за вярата в разпнатия и Възкръснал Христос. В това дръзновено изповядване на Христа се е разкрила същата тази любов на апостол Петър към Спасителя, одухотворена и усилена от извънмерното действие на благодатта.

Днешното литургийно евангелско четиво ни предава как на въпроса на Христа, отправен към учениците: Вие за кого Ме мислите?, апостол Петър, отново пръв измежу учениците, и зповядал Христа за Бог, като казак: Ти си Христос, Синът на Живия Бог (Мат. 16:16). И в това изповядване на вярата е получила израз голямата любов на апостол Петър към Христа. Блажен си ти, Симоне (Мат. 16:17), рекъл Спасителят. Господ така облажил Петър (Мат. 16:17-19), защото без любов към Бога, нашата вяра няма за нас никакво спасително значение. Поради това апостол Павел е казал, че  в делото на нашето спасение има значение само тази вяра, която е съсътствана от любов (срв. 1 Кор.13:2).

Любовта към Христа е била за апостол Петър център, от който изхождали всички негови мисли, чувства, желания, думи – цялата негова дейност и целия му живот. Характерно е, че и при смъртта си ап. Петър проявил своята необикновена любов към  Христа. Както свидетелства църковното предание, любовта към Христа накарала апостола да моли своите палачи да го разпънат на кръста надолу с главата.

А за това как  обичал Христа ап. Павел, как се трудел и страдал заради Него, свидетелстват собствените му слова, които чухме днес по време на св. Литургия на апостолското четиво.  Аз съм бил много повече в трудове, безмерно в рани, повече в тъмници, и много пъти на умиране. Иудеите ми удариха пет пъти по  четиридесет удара без един; три пъти са ме с тояги били, веднъж – с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарал в дълбинето морско; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност от грдове, опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота. Освен външните злополуки, прибавяха се всекидневните против мене нападения и грижата за всички църкви. Кой не изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям? (2 Кор. 11:23-29).

За своята любов към Христа ап. Павел свидетелства и в своето Послание до римляни. Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? Както е писано: „заради Тебе везден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане”…защото аз съм уверен, че ни смърт, ни живот, но Ангели, ни Власти, ни Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ ( Рим. 8:35-36, 38-39).

Заради тази велика любов на апостолите Петър и Павел към Него Господ излял върху тях цялата Си любов и ги обогатил с всички дарове на Светия Дух. В книгата „Деяния на светите апостоли” се разказва, че дори сянката на ап. Петър, кърпите и обрусите на ап. Павел изцелявали хората ( срв. Деян. 5:15;19:12).

Разбира се, светата Църква, като ни показва съвършената любов към Христа, която са имали апостолите Петър и Павел, не изисква от нас изведнъж да придобием такава любов. Тя знае всички наши немощи. При това всичко в света се извършва по закона на постепенността. Но Църквата изисква от нас да придобием основата на тази голяма, съвършена любов към нашия Спасител. Тази основа е решимостта да се стремим към Христа, да се стремим непрестанно към Него през целия си живот, да бъдем винаги с Него, да Му благоугаждаме и да Го обичаме, като изпълняваме Неговите спасителни заповеди.

Ако имаме тази решимост, то благодатта на Светия Дух ще царува в нас. Тя ще покрие нашите немощи и  без особено подвизи от наша страна дивно ще ни запазва от всякакви беди и нещастия, ще ни съединява с Христа и ще ни прославя с божествена слава.

Какви подвизи е могъл да има преп.Серафим Саровски, когато е бил още 7-годишен отрок Прохор и когато, изкачен от майка си на камбанарията в строения от нея храм, по невнимание паднал от огромна височина на земята? За голямо усивление на майка си Прохор останал здрав и невредим. Така дивно Божията благодат го апазила от смърт, защото в неговото детско сърце вече имало решимост да  върви след Христа и винаги да бъде с Него. Тази решимост била вложена в душата  на Прохор от неговата благочестива майка чрез благодатното църковно възпитание.

Каква друга причина би могло да има и за пораителното изцеление на Прохор, когато той бил послушник в Саровската обител, и то едва 20-годишен? Прохор още не бил успял да укрепне в подвизите на духовния монашески живот, но в себе си имал непоклатна решимост да служи на Христа. И заради тази спаителна речимост Пречистата Божия Майка му се явила заедно със светите апостоли Иоан Богослов и Петър и мигновено го изцелила от тригодишната безнадеждна болест.

Заради тази решимост да обича Христа преп. Серафим, едва 26-годишен, преди още да успее да очисти сърцето си от страстите, видял Господа Иисуса Христа в цялата Му слава в храма по време на лититургията на Велики четвъртък, в която участвал като йеродякон. Господ удостоил преп. Серафим с такава велика милост, с такава благодатна слава, с каквато рядко е удостоявал дори велики Свои раби и подвижници.

Госпог няма да остави и нас, възлюбени в Христа мои чеда, и ще прояви в една или друга степен Своята милост, ако и ние имаме тази решимост да обикнем христа и да Го следваме през всички дни на своя живот. И ако даже умрем преди да успеем да се очистим от всичките си грехове и страсти, но в нас има решимост да обичаме Христа с цялото си същество и неотклонно да изпълняваме всички Негови заповеди, то душата ни няма да отиде при бесовете за адски мъки, но ще отиде там, накъдето се е стремяла преди смъртта си, т.е. при Христа, в Неговото Небесно царство за вечно райско блаженство.

Нека Господ да вдъхне със Своята благодат тази спасителна решимост в нашите сърца. Нека ни сподоби да имаме не само решимостта да обичаме Христа, но и самата любов към Хего, та и тук, и в бъдещия живот да притежаваме божествената радост – това истинско наше щастие и блаженство, както временно, така и вечно. Ека Господ удостои всички нас с това небесно благо по молитвите на Своите първовърховни апостоли Петър и Павел, а най-вече по молитвите и всесилното застъпничество пред Божия престол за нас, грешните, на Пречистата Божия Майка, Дева Мария. Амин.

(Архиепископ Серафим Соболев, "Проповеди",2000 г., София, т.2)