А. Причини и характер на появата на протестантизма.
1. Поява на протестиращите срещу
извращенията на западната църква.
Причините за появата на протестантизма трябва да се търсят в разликите
между западните християни и отношението им към вярата и нейното практическо
изповядване и вярата и църковната практика на източните християни. Тези
различия не само довели до появата на нови учения и практики в западните
християнски общини, но на тяхна основа се стигнало и до извращения в църковния
живот, които не са били характерни за източните християнски общини. Тези
извращения на учението и на християнската практика не могли да останат
незабелязани от ревностните християни, които се опълчили срещу поддържаните от
римските папи порочни църковни практики, като били наречени протестиращи, или
протестанти.
2. Мартин Лутер и индулгенциите.
Конкретен повод за протеста на някои християнски богослови на Запад
станало учението за индулгенциите и тяхното продаване на християните, като им
се обещавала прошка на греховете. Монахът Тецел продавал хиляди индулгенции и с
част от парите се пълнела папската хазна, поради което папата мълчаливо се
съгласявал с продажбата им, макар и да съзнавал, че тази църковна практика
противоречи на църковното учение. Но Тецел започнал да проповядва, че чрез
индулгенциите християните могат да се освободят от временното наказание не само
за сторените грехове (които вече са простени при тайнството изповед), но дори и
за тези грехове, които вярващият може евентуално да стори в бъдеще. Самият папа
Лъв Х също допуснал, че индулгенцията не само освобождава християнина от временното
наказание за извършените грехове, но и от самата вина за греха. Това разгневило
един немски богослов (августински монах), Мартин Лутер, и в 1517 г. той написал
95 тезиса (кратки формулировки), които забил на вратата на храма във Витемберг
и публично осъдил папата за допускането на подобно извращение (тезисите
излагали на показ порочната практика на даване на индулгенции и обосновавали
някои постулати на възникващото в това време богословие на протестантизма).
След
поредица от спорове между Мартин Лутер и неговите поддръжници, от една страна,
и папския престол и западния римски император, от друга страна, в 1520 г. Лутер
бил отлъчен от римокатолическата църква. През 1521 г. император Карл V издал
едикт, с който Лутер бил обявен за еретик и за престъпник. Но привържениците на
Лутер се увеличавали всекидневно (включително немски князе, които се
присъединили към учението на Лутер) и в действителност мерките срещу него,
според както били описани в едикта, тъй и не били приложени изцяло, тъй като императорът
не желаел междуособици сред собствения си народ. Под въздействието на немските
князе-лутерани през 1526 г. райхстагът в Шпаейр временно спрял действието на
едикта, като постановил, че всеки немски княз получава правото само да избере
религията за себе си и за своите поданици. Но три години по-късно същият
райхстаг отменил това постановление, в отговор на което петима князе се
възпротивили и оттам се родил термина „протестиращ” или протестант (макар, че
значението на думата protestans е „публично доказващ”).
3. Признаване на лутеранството за позволена
християнска вяра.
На
следващата година, 1530 г., по време на заседание на райхстага в Аугсбург,
Лутер представил на императора Карл V документ, съставен от Меланхтон и одобрен
от самия Лутер, наречен „Изповедание на вярата.” След редица неуспешни опити за
преследване на лутераните, в 1555 г. райхстагът в Аугсбург (наречен райхстаг на
Свещената римска империя) признал лутеранството за позволена християнска вяра и
потвърдил правото на князете, на висшите княжески съсловия и на управителите на
свободните градове да избират коя религия да изповядват (но народът нямал право
на избор, и тъй възникнала фразата cujus regio, ejus religio, което усилило
конфесионалното противостояние).
4. Причини за появата на реформатството.
Мартин Лутер е родоначалникът на реформацията, т.е. на реформата в
Църквата. Той оповестил принципа „премахване от църквата на всичко онова, което
противоречи на библията.” В същото време друг богослов, френският юрист Жан
Калвин, доразвил този принцип и отстранил от църковния живот всичко друго,
освен библията и онова, което тя казва (т.е. различните тълкувания на библията
на основата на самата библия като единствен боговдъхновен източник на вярата и
на църковния живот). През 1536 г. в Женева той издава своето изповедание, в
което се изтъква Божият суверенитет (върховната власт на Бога във всичко),
Божието слово (библията), простота на богослужението, Божието предопределение
за спасение или за погибел и т.н. Междувременно Улрих Цвингли, свещеник в
Цюрих, организирал дебати по богословски въпроси с католически представители,
на които отстоявал възгледи, подобни на тези на Лутер и на Калвин, но също така
доразвити от самия него (премахнал целибата и самият той се оженил, премахнал постите
и свързаните с тях глоби за неспазването му, организирал църковния живот според
„конгрегацията,” т.е. събранието на вярващите от дадена енория, която си
избирала свой „синод,” и т.н.). След религиозните военни сражения между
общините, поддържащите протестантизма и тези, поддържащи католицизма, през 1529
до 1531 (при последното Цвингли бил убит), през 1549 г. калвинистите и
последователите на Цвингли се обединили. През 1559 г. е учредена Женевската
академия, която подготвяла кадрите за новите реформатски църкви. След нея
нататък реформатството се разпространило в редица страни, такива като Франция,
Шотландия, Унгария, Полша, Холандия и дори в Германия.
5. Възникване на анабаптизма.
В
същото време възниква и друго религиозно движение, породено от общата тенденция
за преразглеждане на римокатолическите църковни практики – анабаптизмът. То
възниква в Саксония и се развива под влияние на свещеника Томас Мюнцер,
съратник на Лутер, но с по-различни богословски възгледи от неговите.
Богословието му се развива под влияние на учението на Цвингли и на Женевското
богословие (като самостоятелно религиозно движение то начева през 1525 г.).
Анабаптистите разглеждат християнството като ученичество (т.е. всеки вярващ е
Христов последовател), църквата се разбира като братство и се отхвърля
йерархията и всяка църковна власт, християнският живот е живот в любовта и
непротивене. Анабаптистите считат, че човек трябва да бъде кръстен само с
пълното съзнание за акта на кръщението, поради което те прекръщавали всички, които
искали да станат членове на общината им (оттук – ана-баптисмос, ново/повторно
кръщение).
6. Вътрешно-църковни и политически причини
за възникването на протестантизма.
От
краткия преглед се разбира, че причините за протестантизма (и реформацията като
цяло) следва да се търсят в конкретно църковните разногласия между
римокатолическата църква и прогресивните (в смисъл – търсещите обновление на
църковния живот) свещенослужители и богослови, от една страна, и в
религиозно-политическите условия в Европа в началото на 16 век, когато
политическите интереси били неразривно свързани с религиозните, едното не могло
да бъде отделено от другото. Нещо повече, междуособиците често възниквали тъкмо
на религиозна основа, но сетне били продължавани като политически действия,
насочени към господство над едни или други територии или един или друг народ,
при което римокатолическата църква се стремяла да запази църковното и
политическото си влияние на тези територии, а новите движения се стремели да се
обособят и да привлекат на своя страна както князете и градските управи, така и
богословите и християните.
Б. Същност на протестантството.
1. Трудност при определяне на същността на
протестантизма.
Същността на протестантството не може да бъде описана нито чрез учението
на основателите на новото християнско движение (такива като Мартин Лутер, Жан
Калвин, Улрих Цвингли, Яков Арминий, Балтазар Хубмайер, Джон Нокс и т.н.), нито
чрез ученията на многобройните протестантски общности, възникнали след епохата
на реформацията. Причината за подобна невъзможност се корени във факта, че в
действителност не съществува едно протестантско учение, нито една протестантска
църковна практика. В съществуващите днес хиляди протестантски християнски
общности могат да се наблюдават учения и църковни практики, които имат
собствено протестантски, католически и православни черти и уникални собствени
(отделни за разните протестантски движения) богословски черти, от които
произтичат и съответни християнски практики.
2. Реформа на църквата и на
социално-политическия живот.
Колкото и разнородни да са днес протестантските общини по своето учение
и християнска практика, все пак може да се отбележат няколко общи за всички тях
черти на протестантизма, които характеризират новото движение като цяло. На
първо място това е протестът срещу „неправилното” (според тях) учение на
римокатолическата църква (а по-късно – и на православните църкви, след като
протестантите се запознали с тяхното учение и тяхната църковна практика) и
„неправилната” църковна практика. Протестът на протестантите се изразил както в
изработване и обосноваване на собствено християнско учение и собствена
християнска църковна практика, така и в привличане на светските власти за
своята кауза, преди всичко местните князе и местните общински съвети. От тази
гледна точка същността на ранния протестантизъм се изразява в реформиране на
църковното учение и същевременно реформиране на социалнополитическите отношения
в земите на средновековна Европа. По този начин протестантизмът наследил от
римокатолицизма тясното обвързване на религиозното с държавното, но за разлика
от папоцезаризма (или цезаропапизма, в зависимост от водещата сила в този
„съюз”), при протестантизма това тясно обвързване не могло да се прояви като
папоцезаризъм, тъй като всеки нов учител на протестантизма се явявал глава на
съответната нова християнска община, която чрез връзките си с местните власти
се стремяла да се утвърди и в социалния живот на местното население.
3. Три принципа за съотношението между
вярата, спасението и църковната организация.
Друга
характерна черта на протестантизма, която отразява и неговата същност, е
обосноваването на новото църковно (в действителност – богословско) учение като
противодействие или като опозиция на римокатолическото учение и църковна
практика. Протестантизмът ще запази тази своя черта и през следващите векове,
когато отделните протестантски общини ще разработят своето учение като опозиция
и на православното учение и църковна практика. Всички протестантски общини
приели трите основополагащи принципа за съотношението между вярата, спасението
и църковната организация на вярващите:
- Свещеното Писание като единствен източник на
вярата и авторитет за истинност за всеки християнин;
- Оправданието и спасението се дават единствено
поради вярата в Иисус Христос;
- Всеки вярващ е и Божи служител, т.е.
вярващите са и свещенството на църквата (на събранието от вярващи).
Тези
постулати отличавали протестантизма както от римокатолицизма, така и от
православието, източните ориентални православни църкви и другите църковни
общини, които в една или друга степен били близки или към римокатолическото или
към православното учение и църковна практика.
4. Раздробеност и нееднородност на учението
и църковната практика.
Характерна черта на протестантизма е неговото непрекъснато раздробяване
на все повече и повече „деноминации” (от „деноминатио” – давам име, название) –
отделни християнски общини, всяка от които имала специфично учение и специфична
църковна практика, които я отличават от всички останали. Това е причината не
само за съществуването днес на над 30 хиляди протестантски деноминации
(християнски общини със свое учение и практика), но и за непрекъснатата поява
на нови и нови протестантски общности, всяка от които най-често се основава от
конкретен „просветен” вярващ, който става родоначалник на новата протестантска
общност.
Особеност на протестантизма е не само неговата раздробеност, но и
неговата изключителна нееднородност на учение и църковна практика, които
нерядко водят до противоборство между самите протестантски деноминации. В
днешно време отделните протестантски общини се стремят да докажат правотата на
своето учение и на своята християнска практика за разлика от учението и
практиката на другите протестантски общини, които се считат за неверни и за
неправилни според тяхното собствено учение. Това е една от причините за
съществуването на известна неприязън между отделни протестантски общини по
света, поради което не може да се употреби терминът „протестантизъм” за всички християнски
общности, които в своето учение и практика се отличават от римокатолическата и
православната църква: на практика съществуват отделни протестантски общности и
движения, които някога са възникнали на основата на църковната реформация от 15
и 16 век, но които днес често нямат общо с учението на първите реформатори и на
ранния протестантизъм.
В. Учението на протестантизма.
Както
не може да се опише същността и характерните белези на протестантизма като
цяло, по подобен начин не може да се опише учението на протестантизма, тъй като
то нито е еднородно, нито единно по характер. Учението на протестантизма може
да се представи като описание на историческите условия на възникване на
конкретна протестантска общност и на нейното учение и църковна практика.
1. Поява на първите протестантски общини и
на тяхното учение.
Най-ранното обосновано учение на протестиращите срещу извращенията в
римокатолическата църква е това на Мартин Лутер, Филип Меланхтон, Жан Калвин,
Улирих Цвингли, Яков Арминий, Балтазар Хубмайер, Джон Нокс и Мено Симонс. От
тези „родоначалници” на ранния реформизъм се появило лутеранството (Лутер и
Меланхтон), калвинизмът (Калвин), цвинглианството (Цвингли), арминианството
(Арминий), анабаптизма (Хубмайер), шотландския калвинизъм (Нокс) и
менонитството (Симонс). Независимо от различния акцент, който отделните
богословски школи и появилите се християнски общини поставяли при тълкуването
на Свещеното Писание и обосноваването на своето учение, ранният протестантизъм
последователно изповядвал трите фундаментални принципа на вярата: само
Писанието, само вярата и само вярващите, т.е. единствено Писанието е източникът
на вярата и морала, единствено вярата оправдава човека и може да го спаси, и
единствено вярващите, а не „ординацията” (свещенослужителите) съставляват
царственото свещенство на вярващите в Христос.
2. „Петте единствени” постулата на
протестантизма.
От
тези три фундаментални принципа се развили и характерните за протестантизма
като цяло „пет стълба на вярата,” наречени „петте единствени:”
- единствено Писанието;
- единствено вярата;
- единствено благодатта;
- единствено Христос;
- единствено на Бога подобава слава.
„Единствено Писанието” означава:
- неговото учение е необходимо за спасението на
вярващия (необходимост от Писанието);
- всичко, което е необходимо за спасението, се
съдържа в Писанието (самодостатъчност на Писанието);
- всичко, което Писанието учи, е непогрешимо
(непогрешимост на Писанието);
- всеки вярващ може да чете и да разбира
Писанието (достъпност на Писанието).
„Единствено вярата” означава:
- човек трябва безрезервно да вярва в Иисус
Христос като Изкупител и Спасител на човеците;
- единствено вярата е достатъчна за вечното
спасение на вярващия в Христос;
- вярата е христоцентрична.
„Единствено благодатта” означава:
- никой човек на земята не заслужава спасение,
защото всички хора са грешни и природата им е окончателно повредена;
- спасението идва само от Бога, Който дава
благодатта Си на човека като дар, който самият човек не е заслужил с нищо;
- спасението и благодатта се дават даром на
вярващия поради изкупителните заслуги на Иисус Христос;
- никое човешко дело (добрите дела) не може да
помогне за спасението на човека, единствено благодатта, дарувана от Бога,
спасяват човека.
„Единствено Христос” означава:
- няма друг спасител на душата, освен Христос;
- спасението се осъществява от Бога чрез Иисус
Христос;
- не може да има видим глава на Църквата, тъй
като Главата на Църквата, Иисус Христос, може да бъде Единственият Глава на
събранието на вярващите.
„Единствено на Бога подобава слава” означава:
- Спасението е само и единствено от Бога и само
на Бога подобава слава;
- вярата, дарувана от Бога, също подтиква
вярващия да отдава слава само на Бога, а не на човеци, тъй като вярата не може
да се породи от човешко увещание;
- светците и канонизациите в Църквата са
благочестива практика, но на светците не трябва да се отдава слава, поклонения
и други тържествени почитания: единствено на Бога принадлежи всяка слава и
поклонение.
3. Разбирането за тайнствата.
Учението
на протестантизма се отнася и до разбирането за църковните тайнства. Като цяло,
тайнства не съществуват, тъй като всичко, което Бог иска да открие на
вярващите, Той го открива в Свещеното Писание и чрез вярата в сърцето на
вярващия. Но тъй като Сам Христос е посочил два главни примера на вярата –
кръщението и „благодарението” (светата евхаристия), единствено те двете могат
да бъдат считани за „тайнство,” чрез които по невидим начин Бог дарява на
човека благодатта Си: в първия случай тази благодат го възражда за нов живот в
Христос, а във втория – благодатта го укрепва и го убеждава, че Христос
пребивава във вярващия. От двете тайнства второто се разбира от отделните
протестантски общини по различен начин.
4. Различното разбиране за светата евхаристия.
Лутераните приемат, че осветените хляб и вино действително са Тяло и
Кръв Христови, но само за онези, които в дадения момент ги приемат; те не са
Тяло и Кръв за онези, които не вземат участие в светата евхаристия. Т.е. двете
вещества не преминават в Тяло и Кръв Христови (т.е. природата им не се
променя), а се признават за такива само от онези, които в момента ги приемат в
себе си. При приемането на Светите Дарове греховете на вярващия се прощават и
той се определя за вечно спасение.
Реформаторите (калвинистите, анабаптистите, презвитерианите и т.н.)
приемат, че Христос тайнствено (сакраментално) и действително присъства в хляба
и виното, но само за онези, които с вяра ги приемат (т.е. онези, които вярват в
Христос и с вяра приемат Даровете). Онези, които пристъпват към Даровете, но
нямат твърда вяра в Христос, т.е. необърналите се във вярата, в действителност
не получават Даровете и те не могат да им служат за спасение. Приемането на
Светите Дарове е съединяване на Христос с вярващия, това съединяване се
осъществява поради избраността и вярата на приемащия светото причастие (т. нар.
динамическо присъствие на Христос в хляба и виното). По този начин светата
евхаристия е такава само за избраните от Бога вярващи, а не за всички, които се
наричат християни или вярващи в Христос.
Други
протестантски общности (някои, наследници на учението на Цвингли, и други
съвременни протестантски общини) приемат, че светата евхаристия е само знак
(символ) на вярата, когато участниците в тайнството си спомнят за кръстната
смърт на Иисус Христос, за Неговото възкресение и изкупление на вярващите в
Него; светата евхаристия е напомняне на вярващите за тяхното събрание като Тяло
Христово, което съвместно по време на причастието си „спомня” Христовите
заслуги.
5. Други учения на протестантските общини.
Отделните протестантски общности имат различно разбиране за редица
положения на християнското учение според както то се открива в евангелието и се
тълкува от вярващите (от богословите или от църковната йерархия). Нееднакво е
разбирането за първородния грях и повредата на човешката природа, за свободата
на човешката воля, за Божията благодат и спасението на човека, за обръщението
във вярата, за самата вяра или отстъплението от нея и т.н. Някои от по-главните
различия в учението на протестантизма, според както то е представено от
отделните протестантски течения, са следните:
1) за човешката воля и човешката повредена от
греха природа:
- протестантско-лутеранските общини приемат, че
човешката природа е тотално повредена и без духовно обръщение не е възможно
спасение на човека; човек не притежава свободна воля, всичко в живота му се
определя единствено от Бога;
- реформатските християнски общини
(калвинизмът, презвитерианството, и др.) също приемат пълната повреденост на
човешката природа, но учат, че в човека все пак съществува свободна воля, която
обаче и непълна и слаба поради човешката поквареност; единствено чрез Божията
благодат човек може да се оправдае;
- арминианите (последователите на Арминий,
включително баптисти, методисти, адвентистите от седмия ден, назаряните,
менонитите, амиш, „Армията на спасението”, харизматичните общини и т.н.)
настояват, че човешката природа е напълно покварени и макар човек да има
свободна воля, тя се определя от Божията благодат, която на практика я
ограничава и определя вярващия към спасение.
2) за избраността за спасение:
- лутераните: Бог е избрал онези, които ще се
спасят, без техни заслуги или без тяхно участие в делата на спасението;
- реформатите: Бог от вечност е избрал едни за
спасение, а други (поради вътрешния им настрой да отхвърлят Христа) за погибел;
- арминианите: Бог избира едни за спасение
поради предвиждането Му, че те, поради свободната си воля, ще повярват в Него,
а други за погибел, защото Той е предвидил, че те сами ще се отрекат от Него и
Неговата благодат.
3) за оправданието и спасението:
- лутераните: чрез смъртта си на кръста,
Христос е изкупил всички човеци и всеки човек може да бъде оправдан, ако
повярва в Христос;
- реформатите: чрез Христовата кръстна смърт
оправданието се дава на онези, които са определени (избрани) за спасение;
- арминианите: оправданието, дарувано на хората
чрез Христовата кръстна смърт, е за всички хора, но то се усвоява само от
онези, които чрез Божията благодат са повярвали в Христос.
4) за обръщението във вярата:
- лутераните: човек се обръща във вярата
единствено чрез Божията благодат, но човешката греховна природа може да се
противопостави на благодатта и човек да отпадне от нея;
- реформатите: човек се обръща във вярата
единствено чрез Божията благодат и чрез вътрешния призив на Светия Дух в
сърцето на човека, който не може да се противи на благодатта – тя действа
автоматично във вече повярвалия;
- арминианите: Бог дава благодатта си на
човека, който може да я приеме, но може и да я отхвърли; обръщението на човека
е резултат от съдействието на човешката воля на Божията благодат (синергия).
5) за запазването на вярата и отстъплението от
нея:
- лутераните: вярващият може да отстъпи от
вярата си, но това става рядко, тъй като той непрекъснато се убеждава в
Христовите изкупителни заслуги, които се отнасят към всички хора;
- реформатите: вярващите, които от вечност са
избрани от Бога за спасение, не може да отстъпят от вярата си (т.нар.
неотстъпване на светците) и по необходимост те я поддържат в себе си, носят в
себе си светостта и ще наследят спасение;
- арминианите: вярващият запазва вярата си при
условие, че непрекъснато поддържа в себе си и помни Христовите изкупителни
заслуги; ако не прави това, той може да отстъпи от вярата си.
Съществуват
и много други конкретни моменти от учението на отделните протестантски общини,
които са специфични за всяка от тях, не е възможно те да бъдат разгледани в
това кратко изложение. В някои от тях към днешно време е трудно да се открият
трите упоменати по-горе големи клона на протестантизма в чист вид.
Г. Протестантизмът през последните два века.
1. Магистратна и радикална реформация и
възникването на редица протестантски общини.
Състоянието на протестантизма през последните два века се определя както
от начина на възникването му (като противодействие на римокатолическите
извращения) и установяването на свое собствено църковно учение, така и от
появата на други различия в учението на отделните протестантски общности.
Богословието на Лутер, Меланхтон, Цвингли и т.н. и възникването на
протестантското учение се осъществява в условията на взаимодействие между
християнските общини и гражданската власт (императора, князете, градските
управници и т.н.). Църквата се схващала като „видима църква,” която има своята
роля не само за живота на вярващите в отвъдния живот, но и в този живот, когато
Църквата следва да „облагороди” и държавното и светското. Възникналите на тази
основа протестантски общини на реформацията били наречени „магистратна
реформация,” т.е. реформиране на църквата чрез съдействието и на
магистратурата, т.е. държавната власт, съда, гражданските институти.
Същевременно паралелно с учението на лутераните се развило и учението на
по-радикалните богослови (такива като Калвин, Хубмайер, Хофман, Симонс и др.),
които виждали в църквата повече нейната невидима страна, избраните от Бога
вярващи, които в действителност съставляват Църквата, която от своя страна няма
нужда от подкрепата на светската власт, нито има нужда да ѝ съдейства или пък
да я „облагородява.” Така се появява т.нар. „радикална реформация,” т.е.
усилията за реформиране на църквата единствено чрез вътрешно-църковните реформи
в учението и църковната практика.
Различното разбиране на отделните аспекти на християнското учение, според
както то се съдържа в Свещеното Писание и особено в евангелието и в Новия
завет, довело до разделянето на протестантските общини не само на „магистратни”
и „радикални,” но и на други по-малки християнски общности, които като цяло се
придържали към единия от двата големи клона, но имало и такива, които се
отличавали и от двата. Паралелно с лутеранството възниква англиканизмът,
пуританизмът, пиетизмът и методизмът като самостоятелни протестантски
образувания. Същевременно под влиянието на „радикалите” възникват
презвитерианските, реформистките, анабаптистките и баптистките протестантски
общности, а също тези на квакерите и на конгрегационалистите
2. Възникване на нови протестантски
общности през 19 и 20 век.
Последните два века, 19-ти и 20-ти век, отбелязват още по-многобройно
делене на протестантските общности. Краят на 18-ти век отбелязва раждането на
евангелските протестантски движения (т.нар. евангелски църкви), преди всичко в
Съединените Щати. През 19 век в САЩ възниква адвентизмът, който проповядва
наближаващото второ Христово идване („адвент”) на земята; днес той има
най-многобройни последователи в рамките на обединението „адвентисти от седмия
ден.” В началото на 20 век, отново в САЩ, възниква петдесятническото движение,
което е продължение на т.нар. „движение за християнска святост” (в смисъл – на
онези, които са осветени от Светия Дух и притежават Неговите дарове: говорене
на чужди езици, изпадане в екстаз и говорене чрез Светия дух, изцерения,
извършването на чудеса и т.н.). Разновидност на това движение са харизматичните
християнски общини (т.нар. харизматични църкви), които на практика не са
отделни протестантски общности, а придават един или друг аспект на учението си
на вече съществуващи християнски общини.
Като
реакция на евангелските общности, които били загрижени и за социалната дейност
на църквата (наред с главната им цел за мисионерство и проповед на евангелието
по цял свят), възникнали редица т.нар. фундаменталистки протестантски общини,
които са наречени така, тъй като се стремели да възстановят в учението и
практиката си фундамента на вярата така, както евангелието я представя, без
намеса или взаимодействие с държавата или светското.
3. Възникване на нетринитарни общини от
вярващи, наричащи себе си християни.
С
нововъведенията в християнското учение на протестантските общини се забелязали
и нововъведения, които се отдалечавали от т.нар. „тринитарни” християнски
общини, т.е. онези, които признавали Троичния Бог и правилно интерпретирали
отношенията между Лицата на Троицата: Бога-Отца, Божия Син и Светия Дух. В края
на 19-ти и началото на 20 век възниква т.нар. библейско унитарно движение
(т.нар. унитатрна църква), което учи, че Отец е Бог, а Иисус е Божи син, Който
се отличава от Отца по природа и по функции (Който е изпратен от Бога и чрез
Когото човек може да получи спасение от Бога, а не от Христос). Още по-голямо
отдалечаване от християнството се наблюдава в учението на мормоните, които те
наричат „църква на Иисус Христос на светиите от последния ден.” Те не считат себе
си за протестанти, а твърдят, че най-правилно тълкуват библията и
християнството, което изопачило учението на Христос веднага след Неговото
възнесение. Те не признават Троицата, а учат за Отца, Сина и Светия Дух като
самостоятелни същности, които условно могат да бъдат наречени „бог;” единствено
на Отца принадлежи названието Бог. За разлика от протестантите те имат
разширена йерархия на длъжностите: пророци, апостоли, патриарси,
първосвещеници, старци, свещеници, учители и дякони (всички те могат да бъдат само
мъже). Освен в Свещеното Писание, те вярват и в други писания, които също
служат за откровение на Бога (напр. „книгата на мормоните” на Джоузеф Смит).
Спасението се постига чрез синергия между Бога и човека поради изкупителните
заслуги на Христос и пълното подчинение на християнина на определените от
евангелието (и изтълкувани от мормоните) закони и заповеди.
Д. Съвременно състояние на протестантските общини. Отношения между протестантските общини и православната църква.
Да се
опише съвременното състояние на протестантските общини означава да се опишат
чертите на съществуващите днес над 30 хиляди протестантски деноминации. Макар и
да съществуват общи белези между тях, различията в учението и църковната им
практика понякога са толкова големи, че отнасянето им към протестантизма често
се приема за условно. Съвременното състояние на протестантските общини в
действителност се разбира, като се определят общите и различните черти на
учението и практиката на отделните общности, които се отличават от римокатолическата
църква, православието (включително ориенталните православни църкви) и дори от
англиканизма.
1. Статистика на протестантизма. Лутерански
протестантски общини и движения.
В
днешно време протестантите съставляват около 38 до 40 процента от всички
християни по света, което е около 800 милиона вярващи. И днес продължават да
съществуват общини, наследници на учредените през 16 век лутерански,
реформатски и арминиански протестантски общини. Те често биват наричани
„исторически църкви,” тъй като съществуват вече няколко века. Най-многобройни
са баптистките общини, с общ брой на вярващите над 100 милиона. Около 40
отделни баптистки общности имат по-значителен брой последователи (напр. южните
баптисти наброяват над 17 милиона, националната баптистка конференция на САЩ
наброява над 9 милиона и т.н.). Към лутеранизма се отнасят няколко десетки
големи протестантски обединения с общ брой на последователите над 80 милиона;
сред тях са германската евангелска църква (25 милиона), шведската евангелска
църква (7 милиона), евангелските църкви в Танзания, Етиопия, САЩ, Индия, Дания,
Финландия, Норвегия, Индонезия и т.н. Методистките общини наброяват също около
80 милиона, като най-многобройното обединение включва „Обединената методистка
църква” (13 милиона), африканската методистка епископална църква (3 милиона),
методистките общности в Нигерия, Южна Африка, Корея, на „Армията на спасението”
и т.н.
2. Реформатски протестантски общини и
движения.
Към
реформатските протестантски общини се отнасят около 85 милиона християни, като
най-многобройни са презвитерианските църкви, напр. презвитерианската църква на
Източна Африка (4 милиона), на САЩ (3 милиона), „Обединената църква на Канада”
(3 милиона), презвитерианските църкви в Корея, Камерун, Конго, Шотландия,
Бразилия и т.н. Реформатски протестантски общини съществуват на Мадагаскар
(почти 4 милиона), Холандия (3 милиона), Швейцария, Унгария, Румъния, Франция,
Нигерия и т.н. Конгрегационализмът се изповядва от около 5 милиона вярващи,
преди всичко в Африка (най-многобройна е т.нар. „Обединена Христова църква”).
Анабаптизмът продължава да съществува в Германия. Сред реформатските общини
трябва да се отбележат и менонитите (около 2 милиона), моравските братя (около
1 милион), амиш-общините (около 250 хиляди), „плимутските братя” (около 1
милион) и др.
3. „Съвременни” протестантски общини и
движения.
Към
т.нар. „съвременен протестантизъм” се отнасят около 300 милиона вярващи. Това
са преди всичко петдесятните движения (около 140 милиона, като най-многобройна
е т.нар. църква „Божие събрание” с над 60 милиона последователи), т.нар.
извън-деноминационни евангелисти (около 85 милиона), адвентистите от седмия ден
(около 20 милиона), „движението на възстановяването” (ратуващо за
възстановяване на древната апостолска вяра и начин на живот и за обединение на
християните, независимо от различията в учението и практиката им) с две главни
общини, „Христови ученици” и „Христови църкви.”
4. Индивидуализмът на протестантските
общини и движения.
Протестантизмът от самото си начало се е опитвал да се отърси от
прекалената власт на епископи (особена на римския папа) и всякаква друга
църковна йерархия и същевременно в днешните протестантски общности всеки лидер
на църква се счита едва ли не за гуру на своята община. Единоличното служение в
дадена протестантска община често е причина за по-нататъшното раздробяване на
протестантските общности и за възникването на допълнителни аспекти на учението
и практиката на всяка отделна община. По този начин днешният протестантизъм има
учение и практики, които едва ли не са толкова на брой, колкото на брой са и
самите протестантски общности. Самото богослужение в църквите също е
изключително индивидуално, дори и там, където за отделните протестантски
обединения съществуват едни богослужебни книги и ръководства. Начините на
отправяне на молитви в отделните протестантски общини също е строго
индивидуален и той често зависи от начина, по който лидерът на конкретната
църква (пасторът или свещеникът, там където съществува йерархия) представя
молитвения живот на християнина от своя личен опит. По този начин
индивидуализмът е една от най-характерните черти на съвременния протестантизъм
в една немалка част от протестантските общности по света.
5. Отношения между протестантските общини и
православната църква.
Разочарованието от индивидуализма, от една страна, и от своеобразното
тълкуване на текстовете на Свещеното Писание според традицията на конкретната
протестантска община, кара немалко протестанти да се обърнат към
римокатолическата и православната църква и да търсят възможности да се поучат
от древната традиция. В различни страни съществуват платформи за
православно-протестантски диалог, на които се разглеждат общите и отличаващите
се черти на двете големи християнски общини и се търсят възможности за
сближаване на позициите по един или друг богословски въпрос. Например на
срещите на евангелско-православния диалог се разглеждат такива общи и за двете
общности въпроси, като:
- консерватизма и стремежа за по-задълбочено
изясняване на апостолското наследство на Христовото учение;
- еднакво разбиране за основаването на Църквата
и нейната цел в света;
- еднакво разбиране за Свещеното Писание като
боговдъхновеното откровение на Бога към хората;
- еднакво разбиране за Бога като Творец на
света и на човека, Който мисли и се грижи за света и за човека;
- еднакво разбиране за бъдния живот, за
възкресението на мъртвите и с телата им, за второто славно идване на Христос
като Господ и Цар;
- и двете общини признават реалността на
чудесата, извършвани в Христово име;
- еднакво разбиране за моралните норми на
човешкото съществуване според Божието откровение: за семейството и брака, за
биоетиката и биомедицинските технологии, за екологията, за сексуалното
възпитание и противопоставяне на хомосексуалните практики, и т.н.
Същевременно между протестантските общини и православието съществуват и
значителни различия, които са дори по-големи, от тези между римокатолическата
църква и православието. Тези различия се обсъждат и се правят опити за
сближение на позициите или най-малко за по-правилно разбиране на едната или на
другата страна (особено като се има предвид, че досега рядко се е провеждал
диалог между двете общини и те не познават достатъчно добре съвременния
църковен живот, макар и да познават своето богослови). За сближаване на
позициите по въпросите на учението на Църквата засега не може да става въпрос,
нито пък за сближаване на позициите относно църковния живот на вярващите. Но по
време на тези диалози се разбира, че както православието, така и
протестантизмът, могат да научат полезни неща за себе си и за своите църкви,
особено като се имат предвид съвременните предизвикателства, пред които са
изправени всички християнски общини по света. Диалогът подсказва в кои области
на живота едно разбирателство между протестанти и православни може да бъде от
полза и за двете и в кои области всяка църковна община отстоява своето виждане
за църковния живот. Само времето, както и Божията воля, ще покаже на
участниците в диалога, дали е възможно и до каква степен християните могат да
намерят обща платформа и за своя църковен живот.Валентин Кожухаров
Бележка:
Тази статия е взета от книгата на Валентин Кожухаров „Християнство, православие и църковна мисия.“ Издателство „Веста“, гр. Велико Търново, 2015 г., стр. 189-200.
Моля при цитиране от тази статия да се посочват съответните страници от книгата.
Абсолютни сектанти и еретици!
ReplyDelete