Православие и англиканизъм

А. Причини и характер на появата на англиканизма.

    1. Англиканизмът като християнска общност и като явление в църковния живот.

    Англиканизмът се схваща като църковна традиция, която включва в себе си църквата на Англия и на другите християнски общини, които исторически се намират (или са се намирали) във връзка с нея и които имат еднакво (или почти еднакво) църковно учение, църковна практика и църковна организация. От тази гледна точка англиканизмът е явление в християнството, а не самата църква на Англия и подобните на нея общини. Англиканизмът характеризира англиканската общност (която е международна, а не отнасяща се само до църквата на Англия), а също така редица църковни общности, които не принадлежат към англиканската общност, например т.нар. „продължаващи да бъдат англикански” общности и движението „англиканско преустройство.”

    Самата дума „англикан” (като част от фразата „екклезия англикана”) е възникнала още през 13 век и е обозначавала „църквата по английските земи.” Думата „англикан” се използвала още в 16 век за обозначаване на „църквата на Англия,” но в твърде ограничен терминологичен кръг – за повечето вярващи тази дума не била известна, те възприемали църквата просто като „църквата на Англия.” Едва през 19 век, чрез решенията на британския парламент, думата „англикан” навлиза в широка употреба сред вярващите и целия народ на Великобритания и нейните владения.

    Основата на англиканизма съставлява църквата на Англия, поради което разглеждането на причините и характера на поява на англиканизма в действителност е разглеждане на историята на възникване на англиканската църква. Тя възниква през 16 век в разгара на разпрата между новите протестантски общини и римокатолическата църква и нарича себе си „средният път,” т.е. като църковна организация, която е възприела черти както на протестантизма (преди всичко на лутеранството и реформатските движения), така и на римокатолическата църква.

    2. Причини за възникване на англиканизма и неговият характер.

    Причината за възникването на отделна от римокатолицизма християнска община в Англия се корени както в личните особености на краля на Англия Хенри VІІІ, така и в особеностите на християнството на острова, което още от 5 и 6 век нататък (особено с възникването на келтското християнство през 475 г.) вече имало свои отличителни черти. Характерът на Хенри и неговата мания непременно да получи от съпругата си Екатерина мъжки наследник на трона са също главна причина за отделянето на английската църква от Рим. През 1527 г. той се опитва да убеди римския папа Климент VІІ да разтрогне брака му (под претекст, че той противоречи на библейските изисквания, преди всичко Лев. 20:21, тъй като Екатерина преди това била съпруга на брата на Хенри), но като не получава желаното (съчетано с факта, че Екатерина не му раждала мъжко чедо), през май 1533 г. архиепископът на Кентърбъри Томас Кранмер обявява брака му за разтрогнат, а новият брак с Ан Болейн – за редовен и църковен. Следват още четири други брака и обявяване на църквата на Англия за самостоятелна християнска община. През 1534 г. английският парламент издава т.нар. „Акт на върховенство” с който кралят получава и кралско върховенство над английската църква (т.е. става глава на църквата) – този акт е валиден и до днес, който узаконява върховенството на гражданските закони над църковните закони и над църквата като цяло. Тази година се счита и за годината на начало на английската реформация, т.е. определянето на църквата на Англия като реформирана, а не римокатолическа.

    През време на царуването на Едуард VІ и Мери І английската църква ту се сближавала с Рим, ту се отдалечавала от нея, но чрез Акта на върховенство от 1558 г. Мери все пак успява отново да върне църквата на Англия под папското було. Едва при следващата кралица Елизабет църквата на Англия отново поема собствен път на развитие. Заседанията на английския парламент от 1559 г. и приемането на т.нар. Законопроект за реформацията окончателно определили формата на английската църква като отличаваща се както от римокатолическата, така и от протестантската църковна практика от онова време. Свещеничеството можело вече да встъпва в брак, изображенията (икони и статуи) били изхвърлени от църквите, църковното облекло на свещенослужителите било променено, разбирането за светата евхаристия приело протестантски оттенъци и т.н. Същевременно смисълът на църковната йерархия бил запазен почти в непроменен вид: епископи, свещеници и дякони, а също миряни и монаси (макар манастирите да били разформировани още по времето на Хенри VІІІ). Самата Екатерина станала глава на църквата на Англия. През 1570 папа Пий V обявява Елизабет за еретичка, а църквата на Англия за еретическа. Издадената „Книга за общото богослужение” окончателно установила ритуалите на английската църква като отличаващи се от тези на римокатолическата и на протестантските църковни практики.

Б. Същност на англиканизма.

    1. Същността на англиканизма като типично английско църковно явление.

    Същността на англиканизма се разбира чрез историята на възникването на църквата на Англия и последващото ѝ развитие като самостоятелна църковна организация, отличаваща се както от римокатолическата църква, така и от протестантските движения на 16-ти и последващите векове. Англиканизмът е типично английско явление, което възниква не само поради разногласията между Хенри VІІІ и Рим, но и поради обособеното развитие на християнството на британските острови, чието население в една или друга степен живеело живот, донякъде откъснат от живота на населението на континента. Особената култура на местното население, наред с политическите и църковните отношения между местната християнска йерархия и Рим, също били причина за определянето на англиканизма като собствено английско явление в общата църковна история.

    Възникването на църквата на Англия (а също църквата на Ирландия, която дълго време остава подчинена на британската корона) като обособена църковна община полага началото и на англиканизма като особено църковно движение, което ще обхване немалко народи и територии от тогавашния свят, а също и до днес. Организирането на църковния живот според „Книгата за общото богослужение” (в буквален превод, „Книгата за общите молитви”) определило и характера на англиканската църква.

    2. Англиканизмът в САЩ.

    Със завладяването на Северна Америка и установяването в новите земи на голям брой английски поданици, англиканизмът се разпространил и на новия континент. С възникването на конфликта между Англия и британските колонии на Северна Америка и събитията на войната за независимост на американските колонии от британската корона поставили въпроса и за английската църква в Северна Америка. Декларацията за независимост от 1776 г. също поставила въпроса за характера на богослужението, в което, според „Книгата за общото богослужение,” се упоменавали имената на лицата от кралското семейство. С приключването на войната за независимост се оформили и две нови англикански църковни общини: епископалната църква на САЩ (в щатите, които си извоювали независимостта) и англиканската църква на Канада (през 30-те г. на 19 век, в северните американски колонии, които останали под управлението на британската корона).

    3. Англиканизмът като „Англиканско общение.”

    Чрез мисионерските си усилия англиканската църква се разпространила и на други територии в света, включително на шестте континента. Тяхното обединение под общото название „Англиканското общение” се основавало върху едно учение и една църковна практика, която най-често била наричана „средния път,” макар в тях да могат да се открият както римокатолически черти на учение и практика, така и протестантски нововъведения от времето на Лутер и Калвин. По този начин същността на англиканизма се разбира като разпространение на английската църква, с нейното учение и църковна практика, върху други територии и обединението на англиканските църкви около това учение и тази практика. Английският език изиграл съществена роля за формирането на англиканизма като специфично църковно движение в световен мащаб, макар той да обхванал и християнски общини, които говорят и на друг език (например англиканските църкви на Корея, на Кения, Мексико и т.н.).

В. Учението на англиканската община.

    От времето на Хенри VІІІ англиканизмът възприема учението за националната църква като основно: според него всяка нация трябва да има своя църква, макар тя да има общи черти с други църковни общини. Оттогава насетне англиканизмът се разпространил не като национална църква, а като обособена християнска общност, отличаваща се от досега съществуващите, но конкретно за Англия англиканската църква станала държавната църква на страната, която е подчинена на короната и на светската власт.

    1. „Книгата за общо богослужение” – главен документ на учението.

    Англиканите считат църквата си едновременно за католическа и реформирана, т.е. включваща положителните черти на римокатолицизма (без папата и някои неприемливи за англиканите учения и практики) и на протестантизма, особено на лутеранските и  реформатските християнски общини. Същевременно различните течения в самата англиканска църква обособили две главни направления в нея – т.нар. „издигната църква” и т.нар. „народна църква.” Първата отдава приоритет на католическите принципи на църковното учение и практиката, а втората – на протестантската традиция. И двете направления обаче се основават върху едно учение и една църковна практика, макар и да съществуват различия помежду им.

    Обединяващият елемент на учението и практиката е „Книгата за общо богослужение” („Книгата за общите молитви”), която поставя акцента върху молитвения живот на вярващите като основа за всяко богословие и всяка църковна практика. Тя признава авторитета на седемте вселенски събора, Никейския символ на вярата, църковната йерархия и брак за свещенослужителите, а също така авторитета на светите отци и на учителите на Църквата.

    2. Тридесет и деветте члена на англиканската вяра.

    Друг основополагащ документ на учението и практиката на англиканската християнска общност са т.нар. „Тридесет и девет члена” (на вярата), които за пръв път се появяват още през 1563 г., когато е трябвало да се определи общото и различното между новооснованата църква и римокатолическата църква, при отчитане на новото протестантско учение, особено това на Жан Калвин. Още преди появата на този документ най-напред Томас Кранмър, архиепископът на Кентърбъри, съставя първите 10 члена на вярата (1536 г.), през следващата година излиза т.нар. „Книга на епископите,” през 1539 г. излизат още 6 члена, през 1546 г. се появява „Книгата на краля,” следва документът „Четиридесет и два члена” (1552 г.) и накрая се достига до „39-те члена” на вярата. Първите осем члена съдържат общите с католическата църква положения на християнското учение (за Бога, за Пресветата Троица, за символа на вярата и т.н.), членове 9-18 съдържат редица положения на протестантското и реформисткото учение, членове 19-31 съдържат учението за църквата като институционална организация, за църковното управление, богослужението, свещенството и тайнствата, а членове 32-39 съдържат допълнителни положения на учението и практиката, такива като въпроса за целибата, за начините на отлъчване, за традицията и т.н.

    3. Римокатолически и протестантски елементи в учението на англиканизма.

    По този начин учението на англиканизма изглежда като смесица между католическото и протестантското богословие, но в действителност англиканската църква представя ново разбиране за християнството, което не нито „средния път” между учението и практиката на римокатолическата църква и протестантите, нито е нещо ново, което досега не е било изказвано или практикувано. Начинът на обвързване на учението и църковната практика с институционализацията на църквата е уникално явление в християнството и това придава на англиканизма особен характер, който го отличава от другите три големи християнски общности – православната, римокатолическата и протестантската.

    Англиканизмът твърди за себе си, че е изоставил недостатъците както на едните (на римокатолиците), така и на другите (протестантите), като счита, че той представлява най-пълна изява на едната, свята, съборна и апостолска църква. Той признава апостолската приемственост и съхранява църковната йерархия, запазва тайнствата (макар и с различна сила в отделните англикански общини), литургическия характер на богослужението и разбирането за светата евхаристия като преподаване на Тялото и Кръвта Господни. Същевременно англиканизмът е съединение на двете главни направления – „издигнатата” (или високата) църква и „ниската” (или народната) църква. Това съединение се изразява в даването на възможност за по-широко разбиране на иначе общите положения на църковното учение и църковната практика. На практика това означава, че макар, например, да се признават и седемте тайнства, каквито се признават и в православната и римокатолическата църква, за „ниската” църква само кръщението и светата евхаристия са действителни тайнства, докато другите пет са по-скоро църковни ритуали, които имат силата на благодатно въздействие върху вярващите, но не са пряко установени от Христос. „Високата” църква строго спазва организацията и порядъка на църковната йерархия, докато „ниската” църква повече клони към протестантизма чрез служението на пасторите, макар някои от тях да продължават да носят свещенически одежди, да извършват кръстния знак и да служат пред светия престол (който, както в римокатолическата църква, е открит за вярващите, т.е. в храмовете няма иконостаси, нито пък икони или други изображения).

Г. Англиканизмън през последните два века.

    Последните два века са време на големи промени в англиканската църква. Тя не само излиза от пределите на Великобритания и се разпространява в други страни на различни континенти, но все повече се обособява като отделна църковна деноминация, наред с другите три големи християнски общности. Въпреки огромните промени, англиканската църква запазва единоначалието на църковната организация: кентърберийският архиепископ е глава на всички англикански църкви по света (обединени под названието „Англиканско общение”), които от своя страна имат свои църковни глави, събиращи се редовно на църковни събори, където се решават общи за цялата англиканска църква въпроси.

    Същевременно всяка местна англиканска църква организира църковния живот на вярващите в съответствие със свои собствени църковни и канонични правила и документи, които обаче не може да противоречат на общите за цялото „Англиканско общение” положения на църковно учение, църковна практика и църковна дисциплина. Това положение се изяснявало още от момента на основаването на всяка нова англиканска общност в съответните страни. Експанзията на британската империя през 18 и 19 век довежда до разпространението на англиканизма в много страни по света, но основаната във всяка от тях англиканска църква запазвала единството и връзките с църквата-майка, т.е. църквата на Англия.

    Всяка нова колония се подчинявала на британската корона и основаните англикански църкви също оставали подчинени на короната. Единствено епископалната църква на САЩ отхвърлила върховенството на короната и съответно на светската власт. Във всяка нова колония били назначавани англикански епископи; през 1824 г. е изпратен първият епископ на Карибските острови, през 1836 – първият епископ на Австралия и т.н. До 1840 г. само десет епископа управлявали англиканските църкви по света, но скоро след това техният брой значително се увеличил, като през 1841 г. е създаден „Съвет на колониалните епископи.” След разпадането на колониалната система съветът бил разпуснат.

    По този начин англиканизмът през последните два века преминава от етапа на собствено укрепване в англо-говорящия свят към етапа на разпространение на англиканската църква сред различни народи и територии, които с времето изграждат своя собствена църковна йерархия и институции, а също така създават християнска и богослужебна литература и богословски школи съобразно местните условия. Но колкото и да се подчертавал местният характер на съответната англиканска църковна община, връзката с църквата-майка и с цялото „Англиканско общение” и до ден днешен остава най-съществения елемент на англиканизма.

Д. Съвременно състояние на англиканизма. Отношения между англиканските общини и православната църква.

    1. „Англиканското общение” в съвременния свят.

    Днес англиканизмът представлява разклонена църковна система от многобройни църковни общини, разположени в различни страни по света с брой на вярващите около 85 милиона църковни членове. „Англиканското общение” се състои от 38 провинции, всяка от които има църковна автономия и свой църковен глава и структура на църковната организация. Тези провинции могат да бъдат национални църкви (както е например в Канада, Уганда и Япония), или пък да обединяват различни народи (както е на Карибските острови, страните от Централна Африка и в Югоизточна Азия). Освен 38-те провинции, съществуват и няколко т.нар. извън-провинциални църковни обединения, които също се намират под водачеството на кентърберийския архиепископ (църквите в Бермуда, Куба, Фолкландските острови, Испания и Цейлон).

    2. Главни инструменти на управление на англиканската църква.

    Англиканизмът няма международна църковна или юридическа организация, под чието ръководство да се осъществява дейността му, архиепископът на Кентърбъри има преди всичко символична и обединяваща роля. Въпреки това съществуват няколко главни „инструмента” на управление на англиканската църква: кентърберийският архиепископ, ламбетската конференция, англиканският консултативен съвет и събранието на приматите. Ламбетската конференция (по името на района Ламбет в Лондон) за пръв път се свиква през 1867 г. и тя е най-старият международен консултативен орган на англиканската църква. На нея присъстват всички глави на англикански църкви по света, които обсъждат общи за „Англиканското общение” въпроси. Англиканският консултативен съвет за пръв път се свиква през 1971 г. и на него присъстват епископи, свещеници и миряни, представляващи 38-те провинции. Събранията се провеждат веднъж на три години в международния офис на „Англиканското общение” в Лондон под председателството на кентърберийския архиепископ. Събранието на приматите (на главите на отделните англикански църкви) се свиква за пръв път през 1979 г. и има за цел разискването на богословски въпроси, консултации по различни теми и време за общи молитви.

    3. Съвременното богослужение на англиканската църква.

    Англиканската църква е запазила немалко черти на римокатолическото богослужение и на църковната дисциплина. В храмовете редовно се отслужват утринни и вечерни богослужения, дневни богослужения и редовни неделни литургии. В англиканско-евангелските църкви пасторите могат да носят свещеническо облекло, а могат и да не носят такова. До свето причастие се допускат не само онези, които са кръстени, но и които са преминали конфирмацията, т.е. тайнството миропомазване (т.е. кръщението все още не е основание за участие в тайнството). В храмовете на „високата църква” по традиция пеят професионални хорове, които изпълняват песнопенията по римокатолически образец, макар музиката да е оригинално англиканска; същевременно в някои части на богослужението участие в пеенето вземат всички присъстващи в храма. В англиканските църкви от „ниската” църква участие в пеенето и рецитиранията вземат всички вярващи в храма. Съществува и т.нар. „широка църква,” която се отличава с черти, придобити както от „високата”, така и от „ниската” англиканска църква и в която богослужението може да бъде както формално (като във „високата”) така и неформално и по-близко стоящо до евангелското разбиране за службите.

    Същевременно в англиканските църкви в отделните страни в богослужението могат да се забележат и някои местни особености, които обаче са близки до положенията на „Книгата за общо богослужение” или пък напълно съвпадат с тях.

    4. Разделения в съвременния англиканизъм.

    Както и в другите християнски общности, така и в англиканизма съществуват разделения, преди всичко поради тенденциите за осъвременяване на църковния живот или пък за придържане към традицията и древните правила. По този начин англиканските църкви в отделните страни (и особено в Англия и в САЩ, но също в някои африкански страни) са разделени поради богословските спорове между тях. Спорните моменти се отнасят до ръкополагането на жени за свещеници, а по-късно и за епископи, до позволяването на свещеници-хомосексуалисти да продължават да служат (а също така епископи-хомосексуалисти), а също така до въвеждането на практиката на извършване на бракосъчетание на хомосексуални двойки. Тези проблемни практики са характерни преди всичко за църковните общини, принадлежащи към „ниската англиканска църква,” т.е. към онези, които се придържат повече към протестантския и евангелския начин на църковен живот. Някои разочаровани от църковната практика на англиканската църква преминаха към римокатолицизма и православието (и до днес някои продължават да преминават към тях).

    5. Съвременната англиканска църква в Англия.

    Що се отнася конкретно до англиканската църква в самата Англия, трябва да се посочи, че към днешно време тя е държавна църква, наричана „установена” църква. Нейните функции са тясно преплетени с функциите на държавния глава – Нейно Ве-личеството кралицата на Великобритания, и на държавното управление, преди всичко на кабинета на министрите и на британския парламент.

    Главата на църквата, архиепископът на Кентърбъри, а също така архиепископът на Йорк, епископите на диоцезите и главите на катедралите в Англия се избират и се утвърждават от кралския двор и от премиер-министъра. Официално глава на англи-канската църква е британската кралица и всички най-важни решения по църковни въпроси се вземат само с нейно съгласие или по нейно предложение. Архиепископи-те, епископите и главите на катедралите са държавни служители и получават запла-тата си от държавата.

    Англиканската църква в Англия има свой законодателен орган, синодът (наричан още „разширен синод”), който издава два вида постановления: решения и канони. Решенията на синода трябва да се одобрят от британския парламент, но той не може да прави поправки в него: такива могат да се правят само по предложение на кралс-кия двор и едва след това могат да станат част от законодателството на Англия. Ка-ноните се одобряват само от кралския двор, но си остават закони предимно за църк-вата, макар някои техни положения да имат законодателна сила и за страната.

    Свещенослужителите и предстоятелите на църкви се назначават от епископите или от т.нар. „попечители” – влиятелни хора в даден регион или област, които имат уважението и доверието на държавната власт и на църквата. Свещенослужителите се назначават само след като положат клетва за вярност към кралицата и клетва за вярност към каноните на църквата и управлението на епископа. Свещенослужители-те получават заплатата си от средства на държавата и на църквата, което е угово-рено в специални регламенти между двете.

    В Камарата на лордовете 26 места са определени за епископи на отделните дио-цези на англиканската църква (които са общо 44), като членове на Камарата задъл-жително са двамата архиепископи, епископът на Лондон и епископите на Дъръм и Уинчестър (това са трите най-високи епископски поста в църквата на Англия, след тези на двамата архиепископа). Лордовете-епископи съставляват т.нар. „духовни лордове”, за разлика от т.нар. „временни лордове”, които обаче изпълняват функци-ите си в Камарата на лордовете или пожизнено, или по наследство. Като „установе-на” църква, англиканската църква в Англия получава големи субсидии от държава-та, включително заплати на свещенослужителите и поддържане на храмовете и ка-тедралите.

    6. Англиканските общини и православието.

    Що се отнася до отношенията между православната църква и „Англиканското об-щение,” още с възникването на англиканизма и неговото разпространение правос-лавните обръщат внимание върху нововъведенията и чрез писма и различно прате-ничество се опитват да изяснят редица въпроси на църковното учение и на църков-ната практика с оглед „опомнянето” на англиканите и връщането им към правосла-вието. Още през 1723 г. главите на поместните православни църкви съставят прост-ранен документ, наречен „Послание на патриарсите на източно-вселенската църква за православната вяра,” в който чрез подробно разработените 18 члена на вярата се разкрива православното разбиране за Църквата и се обръща внимание на английс-ките църкви върху техните отстъпления от това разбиране. В края на документа се изреждат няколко въпроса, на които се дават отговори в православна светлина и англиканите се призовават да се вслушат в гласа на вселенската Църква.

    В този дух продължава диалогът между православната църква и англиканските общности и до ден днешен. За разлика от миналото днес православието не се опитва да налага мнението си, без най-напред да е изслушало аргументите на отсрещната страна, същевременно съвременните условия предполагат по-открит диалог и по-обстойно обсъждане на спорните въпроси, като и двете страни се опитват да се вслушат в изразените позиции на всеки участник в диалога. Трябва да се спомене обаче че англиканско-православният диалог не се провежда редовно и с необходи-мата дълбочина на богословските разсъждения. Към днешно време съществуват ня-колко форума за диалог и от тях се очаква изясняване на редица нерешени въпроси и търсене на възможности за сближаване на позициите или пък уточняване на разли-чията – нещо, което невинаги се е правело удачно до този момент.

Валентин Кожухаров

Бележка:

Тази статия е взета от книгата на Валентин Кожухаров „Християнство, православие и църковна мисия.“ Издателство „Веста“, гр. Велико Търново, 2015 г., стр. 200-207.
Моля при цитиране от тази статия да се посочват съответните страници от книгата.