Православна енория „Св. Йоан Рилски Чудотворец“
гр. Лондон, Великобритания
Християнски образователен курс 2017 - 2018 г.
Тема 5
Православие: дохалкидонски православни църкви
- Арменската
- Коптската
- Етиопската
- Еритрейската
- Сирийската
- Маланкарската.
Те се наричат още миафизитски църкви, тъй като приемали догмата за единство на природата (миа физис – една природа) на въплътеното Слово Божие (т.е. Божествената и човешката природа на Христа е една, като нито първата преобладава над другата, нито втората над първата), за разлика от монофизитството, което признава в Христа само една природа (моно физис – една природа), Божествената, и за разлика от диафизитството (диа физис – две природи), което признава в Христа две природи (две естества) – Божествена и човешка – съединени помежду си неслитно, неразделно, неразлъчно и неизменно; несторианството пък не само проповядва две природи, но и два отделни субекта – Христос като Божествен Логос и Христос като обикновен човек.
Отделно от тях съществува и Асирийската църква на Изтока, която е диофизитска, т.е. признава две природи в Христа – Божествена и човешка – но признава и две същности в Него – Божествена и човешка – т.е. признава два субекта, Христос като Божие Слово и Христос като човек (несторианство).
1. Арменска апостолска църква. Според преданието, християнството на територията на Армения било проповядвано от апостолите Тадей и Вартоломей (и двамата са предадени на мъченическа смърт по заповед на арменския цар Санатрук); още към края на 1-ви и началото на 2-ри век в Армения вече съществували християнски общини. Християнството става официална религия в Армения около 300 г. (по едни сведения – около 301 г., по други – около 314 г.) при цар Трдат ІІІ. До 405 г., когато Месроп Мащоц създава арменската азбука и се наченала писмеността, богослужението се извършвало на гръцки или на сирийско-арамейски език.
Поради сблъсъка с Персия, арменската църква не могла да вземе участие в Халкидонския събор от 451 г., тъй като през май същата година се провела решаващата битка между арменците и персииците, които в края на краищата победили и подчинили Армения. Към края на 5 век, когато Армения излязла от войните, тя заварила християнството разделено на три части, що се отнася до христологичните спорове: източните църкви (особено в Персия) изповядвали несторианството (две отделни природи в Христа), Рим приел Халкидонските определения, а във Византия бил приет енотиконът на Зенон, който изповядвал миафизитството. Армения в крайна сметка приела миафизитството; византийският император Юстин І (518-527) и особено приемникът му Юстиниян осъдили енотикона и се върнали към Халкидонските определения, като приели диафизитството (съществуването на две природи, две воли и две действия в Христа); арменците не признали тези определения (и решенията на самия събор) и продължили да изповядват миафизитството.
Арменската апостолска църква съществува в два католикоса – Католикос на всички арменци с център в Ечмиадзин, и Католикос на Киликия с център в ливанския град Антилияс; макар последният да е административно независим, първенството по чест принадлежи на Католикоса на всички арменци в Ечмиадзин. Към арменската църква съществуват и два автономни патриархата – Константинополски и Йерусалимски – чиито глави са архиепископи и канонически се подчиняват на католикоса в Ечмиадзин. Под негово ведомство са всички епархии в пределите на Армения, а също така в чужбина, а под управлението на Киликийския католикос се намират епархиите в Ливан, Сирия и Кипър; в състава на Йерусалимския патриархат са арменските църкви в Израел и Йордания, а в състава на Константинополския са арменските църкви в Турция и на остров Крит.
Църковната йерархия на арменската църква включва католикос (патриарх или първоиерарх), епископ, свещеник, саркаваг (дякон) и дпир (четец). Епископите се ръкополагат само от католикоса, а самите епископи ръкополагат свещениците и дяконите (но те не могат да ръкополагат епископи). Свещениците са брачни и безбрачни: за свещеник може да бъде избран женен такъв, ако е бил в брак не по-малко от една година и има син, а безбрачният свещеник (йеромонах) дават обет за безбрачие, надява на главата си „вегар“ (камилавка с падащо към раменете покривало), който е символ на отричане от света. Дяконът задължително трябва да бъде женен. Овдовял свещеник има избор – да се ожени повторно или пък да приеме монашество. Най-заслужените епископи могат да получат титлата архиепископ, която обаче има само почетно значение (т.е. не дава никакви по-големи права на епископа), или пък титлата патриарх (сред патриарсите обикновено се избира католикоса).
В арменската църква съществуват особени научни степени: вардапед (архимандрит), което съответства на доктор на науките, и цайрагуин вардапед (протоархимандрит), което съответства на „голям“ доктор на науките. „Учените“ духовници се отличават от другите духовни степени по архимандритския жезъл във вид на две увити една в друга змии (символ на мъдростта), който те получават при получаване на съответната научна степен; тази степен им дава правото да поучават и да проповядват.
Светата литургия в арменското богослужение се е запазила неизменна от 10 век досега, тя се служи на класическия арменски език (наречен грабар), за причастие се използва пресен хляб, във виното не се добавя вода, а свещеникът потапя в св. чаша парченца от осветения хляб и подава на причащаващия се. Главна обредна особеност на арменската църква е „матах“ (буквално „да поднесеш сол“), който е вид милостиня за бедните; прилича на източноправославния принос или молебен или молитва над храна, която се раздава на другите за здраве и благополучие на раздаващия, но при арменците „матах“ (най-често сготвено месо с осветена от свещеника сол) се раздава на бедняци; ако месото е от вол, раздава се на бедни от 40 домакинства, ако е от овца – на 7 домакинства, ако е петел – на 3 къщи и т.н.
Арменската апостолска църква използва григорианския календар; той обаче няма догматическа сила и яко някоя община желае да следва юлианския календар, тя има това право след получаване на благословение от епархийския епископ (по юлианския календар живее арменската патриаршия на Йерусалим, която има право на обгрижване на Божия Гроб). Рождество Христово се отбелязва на 6 януари заедно с празника Богоявление (Кръщение Господне), другите празници са по григорианския календар.
2. Коптска православна църква. Според преданието тя е основана от апостол Марк в Александрия и коптският патриарх води началото си от Александрийската патриаршия. Става автокефална през 6 век, когато единната африканска църква (Александрийският патриархат) се разделя на две катедри – халкидонска (диофизитска) и нехалкидонска (миафизитска), като коптската православна църква следва догматиката на втората.
Към днешно време коптската църква има около 400 общини, повечето от които са в Египет. Характерен за нея е особения богослужебен и литургичен обред, който начева още от древната Александрийска църква. До 8-9 век се използвала изключително литургията на ап. Марк, но поради непрекъснатия натиск от страна на Константинополската патриаршия (която не признавала тази литургия) през следващите векове коптската църква приела византийския тип литургия (с изключение на манастирите, които продължавали традицията); литургията на ап. Марк изчезва около 12 век. Към днешно време се служат три типа литургия: на св. Василий Велики (служи се в обикновени дни; тя се отличава от Василиевата литургия на другите източноправославни църкви), на св. Григорий Богослов (служи се на църковни празници) и на св. Кирил Йерусалимски (служи се по време на Великия и на Рождественския пост).
Богослужебен език дълго време бил гръцкият, но след Халкидонския разкол той постепенно се измествал от коптски език (до днес на литургията се използват на гръцки език само няколко прошения) чак до 17 век, след което навлиза арабският език; днес богослуженията са на арабски език, на коптски са запазени няколко молитви, а четивата от библията са и на двата езика. В църковното пеене се използва осмогласието, но се използват и ударни и духови инструменти, включително систри и тимпани. Тайнствата са сходни с тези в източноправославните църкви, но кръщението (заедно с миропомазването) е доста по-продължително заради задължителните 36 помазвания със свето миро.
Коптската църква използва свой древен календар, при който църковната година започва на 29 август. Седем празника се наричат „велики“: Благовещение, Рождество Христово, Богоявление, Вход Господен в Йерусалим, Възкресение Христово, Възнесение и Петдесетница. Отделно се отбелязва Успение на Пресв. Богородица (на 16 януари) и Отнасяне на Пресв. Богородица към Небесната слава (22 август), особен празник е и Пристигане на светото семейство в Египет (19 май). Съществуват пет постни периода. Всяко 21 число на всеки месец е посветено на Пресв. Богородица.
По древна традиция (имаща своето начало от юдаизма), мъжете в коптската църква се обрязват (но към днешно време тази традиция не се спазва последователно; съществува и обрязване на жените, но църквата като цяло не благославя подобно обрязване).
Коптският храм прилича на православния: олтар, преградна стена между него и основната част на храма; често това е иконостас, но невинаги; ролята на царски двери изпълнява дългата завеса, която се отваря в определени моменти на богослужението. Мъжете и жените задължително са отделени един от друго по време на службата; те седят на скамейки или столове, наредени в редове.
До март 2012 г. коптската православна църква се оглавяваше от Александрийския патриарх Шенуда ІІІ, но на 4 ноември 2012 г. патриарх става Теодор ІІ (Тоуадрос ІІ).
3. Етиопска православна църква. Преданието говори, че християнството е разпространено в Етиопия още през първи век от ап. Филип, който обърнал към Христа един евнух, който бил сред пратениците на царица Кандакия (срв. Деян. 8:26-40). След него пръв християнски просветител в Етиопия бил Фрументий, римски гражданин от Тир, който претърпял корабокрушение край бреговете на Червено море. Той получил доверието на императора на Аксум и скоро обърнал в християнство императорския син, бъдещия император Езана, който в 330 г. обявил християнството за държавна религия (Аксумското царство просъществувало от 2 до 11 век, то било разположено на територията на съвременния Судан, Еритрея, Етиопия, Йемен и Арабия). Самият Фрументий бил ръкоположен за епископ от Атанасий Александрийски, върнал се в Етиопия и станал първия епископ на Аксум, като продължил евангелизацията на царството.
От зараждането си насетне Етиопската църква била една от епархиите на Александрийския коптски патриархат. През 12 в. са правени опити за ръкополагане на повече епископи, които да съставят Синод и да поискат автономия от Александрия, но Александрийският патриарх не се съгласил. По време на император Сусниос (1607-1632) църквата станала униатска с римската, но следващият император Фасиледес изгонил католиците от Етиопия. Едва към края на 19 в. Етиопската църква, в лицето на Негус Йоан (1872-1889) успяла да убеди коптския патриарх Кирил V да хиротониса 3 архиереи, през 1929 г. били ръкоположени още пет коптски архиереи за църквата, но не дал право на събора на етиопската църква сама да ръкополага епископи – само коптският патриарх и неговият Синод могли да извършат това.
Едва през 1951 г., повече от 15 века след основаването ѝ, Етиопската църква получила собствен епископ – етиопецът Василий (и така получила автономност), а през 1959 г. тя станала напълно независима от коптската църква и станала автокефална; нейният предстоятел е избран за патриарх (абуна). През юли 2007 г. Коптската и Етиопската православни църкви тържествено провъзгласили в Кайро единно изповедание на вярата и желание за най-тясно сътрудничество. Въпреки това, обаче, коптската църква подкрепила отделянето на Еритрейската църква от Етиопската и така поддържала разкола в последната.
Патриарх е Абуна (епископ, старец) Матиас, резиденцията му е в столицата Адис Абеба; той се именува Шести абисински патриарх и католикос на Етиопия. Към днешно време Етиопската църква има около 60 епископа и 44 епархии. Богослужебни езици са ахмарският, геез, оромо, тигриния и т.н. Църквата използва свой собствен етиопски календар, основан на по-древния Александрийски календар (а той от своя страна е основан на древен египетски), който прилича на юлианския. Началото на годината се пада на 29 август по юлианския календар (или на 30 август, ако следващата година е високосна); годината е разделена на 12 месеца по 30 дена всеки с добавяне на 5 или 6 дни в края на годината, които се отделят в 13-ти месец. Етиопският календар започва от 29 август 8-ма година от новата ера по юлианския календар, по този начин новото хилядолетие за Етиопия настъпило на 29 август 2008 г. (11 септември по григорианския календар), а не през 2000-та година. Денонощието в Етиопия започва с изгряването на слънцето, а не в полунощ.
Етиопските християни спазват редица предписания на Стария завет, особено що се отнася до храната и до обрязването на децата от мъжки пол на осмия ден от раждането им; етиопците пазят и съботата като свещен ден. Църковната йерархия включва абуна (патриарх), ечеге – глава на черното духовенство (архимандрит), свещеник, дякон и различни други църковни длъжности, които не са свещенически, но дават право на широко църковно управление.
Библията в Етиопската църква съдържа 81 книги, а не 77, както е в източното православие, или 74 както е в римокатолицизма, или 66 както е в протестантизма; в нея са включени т.нар. апокрифни книги (напр. Книга на Енох, Книга на Юбилейните години и т.н.). Църквата разполага със стотици хиляди храмове и стотици хиляди свещенослужители, иконите редовно украсяват храмовете. Тайнствата са седем, както в източното православие и римокатолицизма. Причастяването става, като виното и хляба се подават на причащаващите се отделно – първо хляб, след това виното. Бракът се изпълнява преди всичко за свещенослужителите, миряните сключват само граждански брак; в някои райони на Етиопия е разпространена полигамията и църквата се бори срещу нея и не позволява причастие за намиращите се в полигамен брак, но това често води до факта, че в немалко църкви се причастяват само деца и старци. Литургията се отслужва само ако върху престола в олтара се намира ковчег (табот) – дървена дъска с изображение на четиримата евангелисти в четирите ъгъла; тя се отслужва от най-малко трима свещеника и двама дякона, евангелието се чете само от свещеника, а Апостолът – от дякона. Пеенето се съпровожда от инструменти – систра и тимпани, а също с пляскане с ръце, тропане по пода и т.н. Постните периоди са като тези в източноправославните църкви.
4. Еритрейска православна църква. Тя се намирала в състава на Етиопската православна църква и получила автокефален статут през 1998 г., след като Етиопия станала независима страна през 1993 г. Пръв патриарх на църквата станал абуна Филип, който умира през 2002 г. и след който патриарх става абуна Яков (преди това и двамата бяха архиепископи на Етиопската православна църква). Той е патриарх твърде кратко, след него патриарх става Антоний (април 2004 г.) – той е първият патриарх на Еритрея, който преди това не е бил епископ на Етиопската православна църква; възвеждането му в сан е извършено от Папа и Патриарха на Александрия и цяла Африка Шенуда ІІІ заедно със Синода на Еритрейската църква и коптска делегация, която го съпровождала.
Отношенията между църква и държава в Еритрея са твърде сложни. За да намали ролята на патриарха в управлението на църквата, през 2005 г. еритрейското правителство назначило мирянинът Йофтах Диметрос за управляващ църквата, като така патриарх Антоний имал само церемониална роля (той бил обвинен, че твърде много се намесва в отношенията църква-държава). През януари 2006 г правителството уведомило патриарх Антоний, че Синодът бил приел решение, според което той вече не е патриарх на църквата, но той не се съгласил с него и призовал Съвета на манастирите на Еритрейската църква и на Коптската църква да се намесят. Въпреки това през 2008 г. той е свален от патриаршеския престол и поставен под домашен арест., а през май предната година за патриарх е избран абуна Диоскор. Антоний и до днес продължава да бъде под домашен арест.
5. Сирийска православна църква (друго название: Сирийско-Яковитска православна църква, или Сирийски православен патриархат на Антиохия и целия Изток). Тя възниква след Халкидонския събор, който свалил от епископските катедри в Александрия и в Антиохия епископите, които не признали Събора, но местните хора продължавали да подкрепят своите епископи и така се образували паралелни епископски събрания – признаващи Халкидонския събор и непризнаващи този Събор. Терминът „яковитска“ църквата получила от името на епископа на Едеса Яков, който немалко се потрудил за възстановяването на дохалкидонските миафизитски епископи и техните епархии.
Към края на 6 в. яковитският митрополит се установил в манастира Мар Матай в Месопотамия; през 629 г. с одобрението на Антиохийския патриарх Атанасий е назначен „велик митрополит“ или „католикос“, чиято юрисдикция включвала в себе си повече от 13 епархии на Изтока; за пръв велик митрополит е избран Маруфа, който се установил в Тагриф. През 991 г. седалището му е пренесено в Тикрит, а от 1089 до 1112 г. – в Мосул; с окончателното разрушаване на Тикрит през 1156 г. седалището отново се премества в Мосул в манастира Мар Матай. По време на разцвета на Сирийската църква на Изтока тя се разпростряла из цяла Средна Азия и имала 20 митрополии и повече от 100 епархии. От 1293 г. насам всеки патриарх на тази църква носи името Игнатий в чест на св. Игнатий Антиохийски като основател на епископската катедра. През следващите векове сирийските християни се разселили чак до Индия, а през 1665 г. местните християни влезли в уния с Малабарската православна църква. От 1959 г. седалището на патриарха е в Дамаск. От 1980 до 2014 г. църквата се оглавява от патриарха на Антиохия и на целия Изток Мар Игнатий Зака Ивас, а след него през март 2014 г. е избран патриарх Игнатий Ефрем ІІ.
Последователите на тази църква живеят също така в Индия, Армения, Ирак, Египет и Етиопия. Днес църквата има около 25 епархии с 2,5 милиона членове в целия свят. От тях под прякото управление на патриарха са 11 епархии: 4 в Сирия, 2 в Турция, 2 в Ирак и по 1 в Ливан, Израел и САЩ. Най-голямата епархия в Сирия има около 680 хиляди вярващи, а в Индия – около 1,2 милиона; вярващи от тази църква живеят също така Ливан (ок. 50 хиляди), Швеция (ок. 100 хиляди), Германия (ок. 50 хиляди), Холандия (ок. 15 хиляди), а също така в Северна и Южна Америка и в Австралия.
Църквата има седем тайнства, кръщението се извършва чрез трикратно обливане с вода, в литургията се използва чинопоследованието на св. Яков Йерусалимски, което се извършва на арабски и стар сирийски диалект. Монашеството е широко разпространено. От 1955 г. църквата използва григорианския календар за неподвижните празници и юлианския за Пасха и свързаните с него подвижни църковни празници; храмовете, намиращи се на Светата земя, използват юлианския календар.
6. Маланкарска православна църква. Наименованието на църквата идва от района Малианкара, намиращ се на югозападното крайбрежие в индийския щат Керала, където според преданието за пръв път ап. Тома наченал християнска проповед. Още от основаването си църквата се подчинявала на несторианската Асирийска църква на Изтока, намираща се в Персия, а в богослужебно отношение тя използвала местна разновидност на халдейския обред (наречен още малабарски обред). Към 5 век тя вече се подчинявала на източно-сирийския патриархат на Селевкия-Ктесифон (несториански), който имал доминиращо влияние в Арабия и Северна Индия.
След откриването на Малабарското крайбрежие от португалците (през 1489 г. от Васко да Гама), индийската църква попаднала под силното влияние на римокатолическата църква. С времето то причинило разкол в църквата, като през 1653 г. по-голямата част от вярващите се отказали от унията с Рим, която португалците ги насилвали да приемат, и през 1665 г. се присъединили към Сиро-Яковитската църква; днес тази църква е известна под името Сирийска православна църква на Индия. Част от общините се подчиняват на патриарха-католикос на Изтока Василий Мар Тома Матей ІІ (със седалище в Котаяма), а другата част – на патриарха на Сиро-Яковитската православна църква.
Към днешно време обаче повечето християнски общини на Маланкарската църква не изповядват несторианството. От началото на 20 в. някои местни общини се отделили от Сирийския патриархат и си определили собствен патриарх (католикос), но през 1958 г. съдът в Индия признал, че само автокефалната църква (т.е. Сирийско-Яковитската) е законна в страната и двете части на църквата се обединили. През 1975 г. обаче Сирийският патриарх лишил католикоса от сан и си назначил свой епископ, като това отново довело до разкол – общини, лоялни на Сирийския патриарх и общини, теглещи към автокефалия. През 1996 г. Върховният съд на Индия постановил, че в страната може да има само една православна църква, която обаче може да бъде разделена на две части. Въпреки че църквата се определя като независима, тя все пак признава духовното върховенство на Сирийския патриарх.
Богослужението в Сирийско-Яковитската църква на Индия (Маланкарската църква) традиционно се извършва на сирийски език, но към днешно време почти повсеместно е въведен и езика малаям, който е разбираем от местното население. То прилича на източноправославното богослужение, на литургията причастието се дава под двата вида, като частиците хляб са във виното (хлябът е квасен), а причащаващите се седят на пода в обичайна за индийците поза.
7. Асирийска църква на Изтока (друго название: Света Апостолска Съборна Асирийска църква на Изтока). За разлика от горните пет древни източни църкви, които изповядват миафизитството, тази църква изповядва несторианството (две природи и две отделни личности/субекта в Христос – Божествена и човешка). Възникването ѝ се свързва с дейността на ап. Петър, който се считал за пръв неин патриарх (срв. 1Пет. 5:13), на ап. Тома, а също така на ап. Тадей от 70-те Христови ученици и на неговия ученик Марий (по негово име църквата получила названието „църква на Мар Марий“). Първите вярващи са християните на Партянското царство. През първите три века християните не били преследвани, както били преследвани християните в Европа, Мала Азия и Северна Африка. Едва по време на управлението на сасанидите (224-651 г.) християните били гонени и избивани. По времето на халифата църквата осъществявала мисионерска дейност както на Запад, така и на Изток: митрополитски катедри били основани в Дамаск (632 г.), Сянфу (Китай, 636 г.), Самарканд (Туркмения, 781 г.), в Индия (ок. 800 г.), и в Йерусалим (ок. 895 г.). През 8 век се появяват епархии и в Бухара и Ташкент. От 766 г. резиденцията на патриарха е пренесена от Ктесифон (Ирак) в Багдат. Към 1318 г. църквата вече наброявала 30 митрополии и около 200 епархии. Но по време на нашествието на Тамерлан тя почти била унищожена, малък брой християни продължавали да живеят в планините на Източна Анатолия.
Още от времето на Тамерлан резиденцията на патриарха се намирала в селцето Алкош (северната част на Ирак), а от 17 век до 1914 г. – в селището Кочанис в турската част на Кюрдистан. В края на първата световна война, когато асирийските християни били преследвани и загинали почти половин милион вярващи, последователите на Асирийската църква на Изтока били принудени да се разпръснат в различни страни по света, повечето от тях се преселили в Ирак, който по това време бил под управлението на Британската империя, но с приключването на това управление през 1933 г. започнали стълкновения между асирийците и иракската армия и още повече асирийци напуснали Ирак и се разселили в други страни; иракските власти лишили асирийския патриарх Мар Шимуна ХХІІІ от гражданство и го изгонили от страната и резиденция на патриарха станал Сан Франциско в САЩ.
През 1964 ч. част от духовенството на църквата отказало да приеме григорианския календар, а недоволство предизвикала и практиката на наследство на патриаршеския престол, както и разполагането на патриаршеската резиденция зад граница. Опозицията била водена от асирийския митрополит на Индия Мар Тома Дармо, през 1968 г. той пристигнал от Индия в Багдат и ръкоположил трима епископи, а те пък избрали нов патриарх, като се нарекли Древна асирийска църква на Изтока. През 1973 г. Мар Шимун ХХІІІ се отказал от патриаршеския престол и се оженил, дълго време негов приемник не бил избиран, но през 1976 г. накрая е избран епископът на Техеран, който приел името Мар Динха ІV, но и той се заселил в Щатите. Мар Динха обявил, че премахва наследяването на патриаршеското достойнство, което донякъде отслабило конфликта между отделните общини. Към днешно време Мар Динха има 11 епископа, а Мар Адай ІІ – 5 епископа.
Броят на вярващите е между 200 хиляди и 400 хиляди, като повечето от тях живеят в Ирак, Сирия, Иран, САЩ, Армения, Швеция и др. страни. Глава на църквата е патриарх-католикос Гиваргис ІІІ, резиденцията му се намира в Мортън Гроув в щата Илинойс, САЩ.
No comments:
Post a Comment