Курс 2017-2018: тема 3

Православна енория „Св. Йоан Рилски Чудотворец“

гр. Лондон, Великобритания

Християнски образователен курс 2017-2018 г.

Тема 3

Православие: поместни автономни православни църкви

В хода на своето установяване, укрепване и развитие, някои православни общини са получи статут на автономни, т.е. получават правото самостоятелно да уреждат организацията и църковния живот на своите общини, но върховното църковно управление принадлежи на автокефалната църква, която е дала автономия на съответната православна община. Исторически 5 православни църкви са получили автономия: синайската, финландската, естонската, япон¬ската и китайската; спорен е въпросът за автономността на православните църкви в Корея, Украйна, Молдова, Латвия и т.н. Автономността на японската и китайската православни църкви не е призната от Константинополската патриаршия, а автономността на Естонската не е призната от Московската патриаршия. Нееднозначно е решен въпросът за автономността на Украинската, Латвийската, Руската православна църква зад граница, Руския правос-лавен екзархат на Западна Европа, а спорове предизвиква автономността на такива църкви, като Молдовската, Босненската, Буковино-Далматската, Американската карпаторуска епархия, Албанската православна епархия в Америка, Украинската православна църква в САЩ и тази в Канада, и т.н.

1. Синайската православна църква (още: Синайска архиепископия, Православна църква на планината Синай) е древна и една от най-малобройните автономни православни общини. Християнството на Синайския полуостров се е появило не по-късно от ІІІ век, а твърде рано се появяват и първите монаси-отшелници, напр. има данни за арестуването в района на планината Синай на първите петима мъченици през януари 305 г. по време на гоненията на имп. Диоклетиан. В „Чина на митрополиите и архиепископиите на апостолския престол на Светия град“, който бил разглеждан и по време на заседанията на Халкидонския ІV вселенски събор (451 г.), на 24-то място се упоменава архиепископията на планината Синай, а петият вселенски събор (553 г.) определя архиепископията като автокефална църква поради привилегиите, които византийският император Юстиниан дал на манастира „Св. Екатерина“ (тя минава под юрисдикцията на Константинополския патриарх през 527 г., преди това била под юрисдикцията на Йерусалимския патриарх).

Около 640 г. Синайската архиепископия отново преминава под юрисдикцията на Йерусалимския патриарх, след като Египет е завладян от мюсюлманите и връзките му с Константинополския патриарх били затруднени. Оттогава насетне синайският архиепископ се ръкополага от Йерусалимския патриарх, но официално автономията си от Константинопол архиепископията получила едва през 1575 г. (и потвърдена през 1782 г.). Към ХІV в. на Синай имало повече от десет големи манастира (освен този на „Св. Екатерина), но по време на нашествието на войските на управителя на Египет Малик Тахар през 1400 г. те били унищожени, останали само „Св. Екатерина“ и манастирът в Раиф.

Архиепископ на църквата най-често е игуменът на „Св. Екатерина“, избиран от братството на манастира (и който от VІІ в. винаги се ръкополага за епископ, а от Х век насам – за архиепископ) с участието на представители на манастирското подворие Джовани в Кайро; хиротонията се извършва в Йерусалим от местния патриарх.

Към днешно време Синайската православна църква, в структурно отношение, се състои от манастира „Св. Екатерина“ и няколко подвория: три, намиращи се в Египет и 14 извън Египет; 9 в Гърция, 3 в Кипър, 1 в Ливан и 1 в Истанбул; най-голямото подворие на архиепископията е подворието Джовани в Кайро, в което са живеели повечето от синайските архиепископи. От 1973 г. предстоятел на подворието е Високопреосвещеният Дамян (Самартзис) – вече повече от 44 години. Резиденцията на архиепископа е в манастирското подворие Джовани в Кайро.

Днес на върха на планината Синай са запазени православният храм „Св. Троица“ и малка джамия; на северния склон има пещерна църква „Св. Пророк Илия“ и неговият кладенец, а също параклис на Пресв. Богородица; в подножието на планината откъм север е разположен манастирът „Св. Екатерина“. На Синай са се запазили и важни писмени паметници, напр. 113 староарменски и 20 грузински надписи. В днешно време всекидневно по планината се изкачват от няколко десетки до няколко стотици поклонници.

2. Финландската православна църква. Историята ѝ започва с покръстването на първите жители на Карелия (територия, включваща югоизточната част на Финландия и северозападната на Русия, на север от Санкт Петербург), чиито потомци и до днес съставляват по-голямата част от църквата на Финландия. Присъединяването на Финландия към руската империя през 1809 г. увеличава броя на православните в страната, множество богослужебни книги са преведени на фински език; през 1892 г. е образувана Финландско-Виборгската епархия на Руската православна църква. В 1917 г. Финландия получава независимост, а през 1919 г. извънредният събор на епархията се обръща към руския патриарх Тихон (Белавин) с молба за получаване на автономия, и на 11 февруари 1921 г. църквата получава такава. Но през юли 1923 г. църковно-правителствена делегация, по това време намираща се в Истанбул, помолила Константинополския патриарх той да даде автономия на финландската църква, което било сторено на 6 юли 1923 г.; руската православна църква силно протестира срещу това (тъй като не бил спазен каноничния ред за искане и получаване на автономия) и въпреки това на събор на църквата през ноември същата година Виборгският архиепископ Серафим (Лукянов) приел автономията под юрисдикцията на Константинополския патриархат; от 1924 г. архиепископ става Герман (Аав). Руската православна църква прекратява евхаристийното и канонично общуване с финландската църква (чак до 1957 г.).

След съветско-финландската война през 1939-1940 г. и присъединяването на част от Карелия към Съветския Съюз, финландската църква загубва около 90% от собствеността си, а повечето вярващи се евакуират и заминават във вътрешните части на страната; монасите на Валаамския манастир основават в централната част на страната друг – Новия Варлаам; в Хелзинки е пренесена и духовната семинария, която през 1988 г. е закрита, но в Йенсу е основан православен богословски факултет към местния университет. През 1945 г. отново се правят опити за присъединяване на финландската православна църква към Московския патриархат, но след неуспешни преговори накрая, през 1957 г., Москва признава Константинополската юрисдикция на църквата и възстановява евхаристийното и канонично общуване с църквата. През 1980 г. финландската църква се обръща към Константинополския патриарх с молба за даване на статут на автокефалия, но и до днес няма отговор на тази молба. През 20-те години на 20 век финландската църква въвежда новия стил, което довежда до образуването на старостилни православни общини в страната.

Към днешно време църквата има три епархии, архиепископ на църквата обикновено е епископът на Карелската епархия; днес това е архиепископ Лъв (Маконен), който поема ръководството на църквата през 2001 г., но през 2012 г. архиепископската катедра е пренесена в Хелзинки. Енориите са 24, а манастирите са два – Ново-Валаамския и Линтулския (но съществува и частно Покровско братство – община от монаси, основана през 1995 г., към момента с двама монаси, но ежегодно манастирът се посещава от около 10 хиляди поклонници от Финландия и Русия). Григориански е не само църковният календар, но и пасхалията, което означава, че православните финландци празнуват Пасха заедно със западните неправославни християни, т.е. на дата, отличаваща се от датата на Пасха за всички останали православни църкви.

Финландската православна църква се субсидира от държавата (какъвто е законът за всички признати вероизповедания в страната). Към богословския факултет в Йенсу е открита духовна семинария, в която се обучават само четци, певци и диригенти. Архиепископската резиденция е преместена в Куопио (където се намира и резиденцията на епископа на Куопио на евангелско-лютеранската финландска църква), там се намира катедралният събор „Св. Николай“, музеят за църковни изкуства, издателският съвет и центърът за връзки с обществото.

Руската православна църква е представена чрез няколко руски енории: двете най-големи в Хелзинки, са от 1927 г. (Николската) и 1945 г. (Покровската), през 1999 г. е основана енорията „Казанска икона на Божията майка“ (в гр. Пори), през 2001 г. – енорията „Успение на Пресв. Богородица“ (в Турку), през 2003 г. – енорията „Св. Серафим Саровски“ (в селцето Сторми, на 60 км. от Тампере), през 2008 г. е учредена енория в Лахти. Православните във Финландия са около 57 хиляди вярващи, което е около 1% от населението на страната.

3. Естонска православна църква (от 1935 г. насам тя самата нарича себе си Естонска апостолска православна църква). Тя възниква на основание на томоса на Константинополския патриарх Мелетий ІV от юли 1923 г., който я поставя под своя юрисдикция и ѝ дава статут на автономия с названието Естонска православна митрополия; преди това, през септември 1922 г. съборът на църквата иска получаването на автокефалия, но Константинопол не се съгласява и в крайна сметка на следващата година ѝ дава автономия. През септември 1924 г. са образуване две епархии – Талинската и Нарвската. След влизането на Естония в състава на Съветския Съюз богословският факултет на университета в Тарту е закрит, закрита е и духовната семинария в Печора. През септември 1940 г. съборът на църквата се обръща към Московския патриарх за преминаване под негова юрисдикция като автономна църква, но патриархът не се съгласява да даде автономия.

Но през юли 1941 г., когато Естония е окупирана от Германия, митрополитът на естонската православна църква Александър решава тя отново да се върне под булото на Константинополската патриаршия и вярващите в страната се разделили на две: последователи на Александър и последователи на Павел Дмитровски от руската православна църква. След освобождението на Естония от германците през септември 1944 г. вярващите нямали ясна представа под юрисдикцията на коя патриаршия се намират, но през март в Талин пристига Псковският архиепископ Григорий (Чуков), който присъединява църквата към Московския патриархат, архиепископ става Павел Дмитровски.

Същевременно св. Синод на естонската православна църква, която счита, че се намира под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, се премества в Стокхолм, през 1956 г. е хиротонисан еп. Георги (Вялбе), но след смъртта му през 1961 г. енориите минали на пряко подчинение на Константинопол. През 1978 г. руската православна църква настояла пред Константинополската патриаршия да признае невалиден томоса от 1923 г., което патриаршията приела. Но след получаването на независимост от Съветския Съюз вярващите отново отправили призиви за възстановяване на автономията и през август 1993 г. правителственият Отдел на вероизповеданията регистрирал Естонската апостолска православна църква. През 1994 г. 54 православни енории (от общо 83) поискали да бъдат приети под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, и през февруари 1996 г. последната възстановила действието на томоса от 1923 г., като за глава на църквата временно бил определен архиепископът на финландската православна църква (архиеп. Йоан по това време); останалите 29 енории продължавали да остават под юрисдикцията на Московската патриаршия. През същия месец патриаршията прекъснала евхаристийното общуване с Константинопол, но вече през май месец двете страни се съгласили, че на територията на Естония могат да съществуват епархии под юрисдикцията и на двата патриархата. През октомври 2008 г. Константинополският патриарх хиротонисал двама нови епископи за естонската църква с цел създаване на неин свети Синод.

Към днешно време естонската православна църква продължава да бъде автономна, но съществува под юрисдикцията на двата патриархата, като енориите, принадлежащи към Константинополския са 60 (с 30 свещеника и 9 дякона), а тези към Московския са 31 (с 45 свещеника и 13 дякона); първата има около седем хиляди вярващи, а втората – около сто хиляди. Епархиите са три, действа и женски манастир „Св. Йоан Предтеча“ на остров Саарема, открит през юни 2012 г. През същата година естонската апостолска православна църква (т.е. тази под юрисдикцията на Константинопол) приема ново-юлианския календар. И до днес Москва не признава автономията на естонската църква под юрисдикцията на Константинопол, и през 2007 г. разногласията ѝ с Константинополската патриаршия довеждат до отказ на руската православна църква от участие в богословската комисия за диалог с римокатолическата църква в Равена (Италия) през октомври 2007 г. На практика обаче вярващите и от двете части на естонската православна църква се опитват да се помирят и да устроят енориите си в съответствие с народностния характер на тази църква.

4. Японска православна църква. Корените ѝ трябва да се търсят в мисията на руската православна църква от 19 век, когато през 1861 г. архимандрит Николай Касаткин пристига в Япония и през 1870 г. основава мисия. Той превежда на японски библията и много богослужебни книги и построява в Токио катедралната църква „Св. Възкресение“. През 1879 г. към катедралата е открита и семинария. Архим. Николай е хиротонисан за архиепископ през март 1906 г. и става архиепископ Японски (до 1912 г.). В годините около болшевишката революция от 1917 г. енориите в Япония на практика станали самоуправляващи се, след като била прекъсната подкрепата от Русия и общините трябвало да търсят собствени средства за издръжката си; въпреки това митрополит Сергий номинално оставал глава на японската мисия. През 1939 г. в Япония бил приет закон, според който глави на религиозни общини могат да бъдат само японци, което принудило Сергий да изостави ръководството на църквата, а за свой наследник временно оставил православния японец Арсений (Ивасава), който бил мирянин и се ползвал с доверието на японските власти. През март 1941 г. за глава на местните православни бил избран протойерей Йоан Оно и въпреки, че немалко местни православни японци не се съгласявали, все пак той бил хиротонисан за епископ Токийски и Японски на руската православна църква зад граница с името Николай (Оно).

Между 1946 и 1969 г. православните енории в Япония се разделили на „руска“ и „американска“ – първите признавали юрисдикцията на Московската патриаршия, а вторите – тази на американската православна църква (наричана „американска митрополия“). Едва през 1969 г., след многократни срещи и диалог двете страни постигнали съгласие и било решено да се учреди автономна японска православна църква под юрисдикцията на Московския патриархат, което било закрепено чрез томоса от април 1970 г. и хиротонията на епископ Владимир (от американската митрополия) за архиепископ Токийски и митрополит на цяла Япония; същевременно Николай Японски бил канонизиран за светец. Повечето православни църкви, включително Константинополският патриархат, не признали автономията. През 1972 г. е избран нов митрополит, Теодосий (Нагасима).

От 2000 г. насам предстоятел на църквата е митрополит Даниил (Нусиро). Катедралният събор продължава да бъде резиденция на митрополията (в действителност – манастирът към него), духовната семинария продължава да действа. През 2005 г. редом до катедралния събор е образуван първият манастир с настоятел йеромонахът на Троице-Сергиевата лавра Герасим (Шевцов); манастирът е осветен през 2006 г. и е неречен на името на равноапостолния Николай Японски; в него се намира и резиденцията на предстоятеля на японската църква. Към момента църквата се намира под юрисдикцията на Православната църква в Америка, която получи автокефалия от Московската патриаршия през 1970 г.

Още от 1970 г. в Токио съществува представителство на Московския патриархат в Япония. То има свой храм, „Св. благоверни княз Александър Невски“, свой храм, който е към катедралния събор, и женски манастир в префектурата Тиба (в момента в него живеят две монахини от Владивосток). Японската църква има 22 свещеника и 6 дякона, епархиите са три, енориите са около 150, броят на храмовете около 40 и броят на вярващите около 46 хиляди.

5. Китайска православна църква. Началото на православието в Китай е поставено през 17 век, когато през 1684 г. китайската армия пленила немалко казаци от крепостта Албазин, начело със свещеника Максим Леонтиев и ги откарала в Пекин; там те основали руска православна община и духовна мисия. Но поради липсата на всякакви дипломатически отношения с Русия те съществували като местна руска мисия. Едва от началото на 20 в. в Китай се започнал строежът на православни църкви, напр. през 1900 г. в Харбин е осветен Николския катедрален храм. Поради Ихетуанското въстание от 1900 г. обаче зданието на Пекинската мисия било разрушено, а повече от 200 православни китайци били убити. През същата година все пак е основано подворието „Св. Благовещение“, а през 1902 г. е възстановена и дейността на Пекинската мисия, начело на която застанал архим. Инокентий (Фигуровски), който бил хиротонисан за епископ.

След болшевишката революция от 1917 г. стотици хиляди православни напуснали Русия и се преселили в Китай и между 1918 и 1949 г. били построени над сто църкви. След комунистическата революция от 1949 г. руснаците (и други чужденци) били прогонени от страната и към 1954 г. руската духовна мисия е закрита; повечето църкви били национализирани, а част от православното наследство е предадено на съветското посолство в Пекин. Въпреки преследването на вярващите в Китай, все пак през април 1956 г. Отделът за религиите разрешил архим. Василий (Шуан) да бъде назначен за еп. Пекински, а през ноември същата година св. Синод на руската православна църква решил да даде автономия на китайската православна църква; архимандрит Василий бил хиротонисан за епископ Пекински през май 1957 г. в Москва. След смъртта му през 1962 и смъртта на епископа на Шанхай Симеон (Ду) през 1965 г., автономната православна църква в Китай останала без епископи, а „културната революция“ от 1966-1976 г. напълно разрушила църквата: много храмове били разрушени и много били затворени, свещениците били преследвани, а някои убити, дори думата религия или православие били забранени, прекратено било всякакво богослужение.

Едва през средата на 80-те години на 20 в. репресиите срещу религиите били отслабени. През 1986 г. наченало богослужението в църквата „Покров на Пресв. Богородица“ в Харбин, а през януари 1994 г. излязла наредба за урегулиране на дейността на чуждестранните религиозни организации в Китай, което още повече давало възможност за извършването на религиозна дейност. През 1996 г. китаецът свещеник Григорий (Чжу) получил от Москва антиминс и миро, които използвал в богослужението чак до смъртта си  през 2000 г. Въпреки това китайската православна църква оставала без епископ и от 1997 до 1999 г. управлението ѝ се осъществявало от Московската патриаршия. След свещ. Григорий богослужението все още се осъществявало от свещ. Александър (Ду), а след смъртта му през 2003 г. – от свещ. Дионисий Поздняев, който възродил енорията „Св. апостоли Петър и Павел“ в Хонконг (официално тя била утвърдена от св. Синод на РПЦ през октомври 2008 г.).

От 1 март 2005 г. в Китай влизат в сила нови правила за религиозните организации, позволяващи по-свободно изповядване на вярата; оттогава начеват богослужения в Шанхай (начело със свещ. Алексий Киселевич) в помещението на руското генерално консулство, а от 2008 г. в него служат двамата останали живи свещеници на китайската автономна православна църква, свещ. Михаил (Ван) и протодякон Евангел (Лу). През 2008 г. обаче св. Синод на Константинополската църква обявил Китай за територия на Хонконгската митрополия, срещу което Москва остро реагирала. Въпреки това продължил строежът на нови православни църкви в различни китайски градове, а от февруари 2011 г. е учредено Китайско православно подворие в храма „Св. Николай“ в Голутвин; настоятел на подворието е протойерей Игор (Зуев). През май 2013 г. патриарх Кирил за пръв път посети енории на китайската православна църква, извършил богослужения в Пекин, Харбин и Шанхай, представил и книгата си „Свобода и отговорност“ на китайски език.

6. Други православни църкви, чиято автономия се разглежда нееднозначно.

Това са поместни православни църкви, които претендират да имат автономия от друга автокефална църква, но такава или не им е дадена, или пък дадената автономия по-скоро е номинална (т.е. всички важни дела на църквата се решават от автокефалната патриаршия, а местната църковна йерархия има ограничени пълномощия).

Руска православна църква зад граница. Възниква в началото на 1920 г. като руска православна емигрантска църковна организация, обединяваща по-голямата част от духовенството на руската православна църква, което поради болшевишката революция от 1917 г. се оказало в емиграция и изгнание; през 1927 г. тя окончателно прекъсва църковните връзки и административното управление на руската православна църква в самата Русия, като настоява, че църковното управление в Русия не е свободно в решенията си, а силно зависи от комунистическата власт. Докъм 2000-та година Московският патриархат продължава да нарича тази църква рожба на т.нар. „Карловацки разкол“ (през 1921 г. на събор в Сремски Карловци част от епископата на руската православна църква се отделя от нея и учредява руската православна църква зад граница със свой синод и църковно управление, тъй като московската патриаршия попаднала под влиянието на безбожните комунисти и сътрудничела с тях). Едва през май 2007 г. е подписан Акт за канонично общение между руската православна църква в Русия и тази зад граница, която получила автономия с решение на св. Синод от юни 2008 г., като били внесени поправки в устава на РПЦ. Част от църковните общини на бившата руска православна църква зад граница не се присъединили към РПЦ и продължават да действат като автономна православна църква към Американската православна църква или към Константинополската патриаршия.

Руски православен екзархат на Западна Европа (по-правилно название – екзархат на православните руски църкви в Западна Европа). След „Карловацкия разкол“ от 1921 г. част от руските православни общини в Западна Европа запазили връзките си с Московския патриархат, друга част се присъединила към руската православна църква зад граница, а трета част поискала автономия. През 1931 г. част от общините минали под омофора на Константинополската патриаршия, но през 1965 г. патриарх Атинагор закрил екзархата и до 1971 г. православните общини в Западна Европа се управлявали от еп. Георгий в Сиракуза, сетне била провъзгласена т.нар. Автономна православна църква на Франция и Западна Европа. През февруари 1971 г. общините отново минали под омофора на Константинопол и им бил даден статут на автономна архиепископия с название Руска православна архиепископия на Западна Европа, а през юни 1999 г. тя получила по-широки правомощия, като е възстановен статутът ѝ на екзархат. През 2006 г. към екзархата от общините на руската православна църква се присъединили около 20 енории във Великобритания начело с еп. Василий. Днес архиепископията има около 80 енории и четири манастира във Великобритания, Франция, Белгия, Холандия, Германия, Норвегия, Швеция, Италия и Испания. Тя има и свое духовно учебно заведение – Свято-Сергиевския православен богословски институт в Париж.

Украинска православна църква (Московски патриархат). Тя е образувана през 1941 г., когато Украйна е завзета от германците, наред с нея е образувана и Украинска автокефална православна църква. В края на 1943 и началото на 1944 г., с настъпването на Червената армия към Украйна, епископатът на автономната православна църква заминал за Варшава, а през юли 1944 г. за Германия, след което повечето епископи на църквата се присъединили към руската православна църква зад граница. Украинската църква получила ново самоуправление (автономия) от Московската патриаршия с томоса от 25 октомври 1990 г.

Латвийска православна църква. Съществува още от 1836 г. като Рижско викариатство на Псковската епархия, а от март 1850 г. е отделена като самостоятелна Рижска епархия на РПЦ. През юни 1921 г. РПЦ предоставила известна самостоятелност на църквата, но поради разногласия (а също поради убийството на архиеп. Иоан Помер), през 1936 г. ръководството на църквата заявило, че тя трябва да се управлява от Константинопол; през 1938 г. е разкрита нова епископска катедра в Даугавпилс. С присъединяването на Латвия към СССР, през 1940 г. латвийската църква отново минава към РПЦ като епархия, а православните латвийски общини под управлението на Константинопол през 1947 г. преминават на т.нар. емигрантски режим, като се нарекли Латвийска православна църква в изгнание. С провъзгласяването на независимостта на Латвия през 1990 г. РПЦ отново дава самостоятелност на латвийската църква, без да определя дали това е автономия.

По подобен начин отделни православни общини в различни краища на света признават управлението на онази автокефална църква, която им дава (или би им дала) по-голямо самоуправление или автономия; към тях се отнасят упоменатите по-горе православни църкви в Молдова, Босна, Буковина-Далмация, различни православни общини в САЩ и Канада и т.н.